Уволнение

Днес уволниха човек. Съобщиха й го сутринта. Колежките й казаха, че ако чуят, че някъде търсят да наемат човек с нейната професия, непременно ще й се обадят. Тя се разплака и си тръгна бързо от канцеларията. Разговорите между колежките (все жени на средна възраст) се въртят около следното: “Много ми е мъчно за нея”, “Предложих й да излезем всички с нея, но тя се разплака и си отиде”, “Ето, никой не е застрахован”, “Много е тъжно, аз не очаквах, че кризата може да удари така, че лично да се усети, но ето...” В другата стая пък девойките реват.

Едва ли това учудва някого - нормални човешки реакции на случващото се - емоционални, изпълнени с тревога, страх, несигурност. В интерес на истината, нямам високо мнение за работата на колежката, по-точно не ми допадаше отношението й към работата. Ако беше моя подчинена, бих провел разговор с нея на тази тема. Но не за това става дума.

Уволнения и съкращения винаги е имало и ще има. Но ми въздейства начинът, по който тази жена лично изживява уволнението. Свикнал съм да виждам уволненията като числа и формули в ексел и в по-малка степен като човешки съдби и болезнени лични трагедии, каквито уволненията в повечето случаи са. Не че не съм се замислял, но е друго усещането да го видиш лично и непосредствено. И всъщност е убийствено ясно, кризата не е нещо абстрактно - суха неразбираема статистика и терминология. Тя се изразява в съсипани бизнеси, нереализирани умения, изгубени години и в крайна сметка опропастени човешки животи. Лошо. И ако наистина най-лошото тепърва предстои, значи десетки, дори стотици хиляди хора в България ще изживяват такива лични трагедии в предвидимо бъдеще. А останалите ще живеят в несигурност и стрес. Тъжно, много тъжно. Нема ред.

Е как е възможно да не ти е харесало?

Разговор между познати:

- Ама ти не пиеш ли?

- Не.

- Ама защо, не ти харесва ли?

- Ами не обичам да пия.

- Искаш да кажеш, че никога не си пил?

- Не, пия отвреме навреме. На рожден ден или на тържество изпивам една чаша вино или една бира.

- Ама никога ли не си се напивал?

- Напивал съм се няколко пъти.

- Е как е възможно да не ти е харесало?

- На една нова година реших да се напия и се напих страшно. Пропуснах новата година. Страшно ме беше яд. Оттогава реших повече да не не се напивам.

- Е не ми казвай, че заради неква нова година не пиеш...

Корупцията в държавата

Наскоро попаднах на една любопитна класация – десетте най-корумпирани държавни лидери в света за всички времена, според Transparency International. Това са бившите дългогодишни държавни глави на Индонезия, Филипините (участва с двама държавници), Заир (в наши дни Народна република Конго), Нигерия, Югославия/Сърбия, Хаити, Перу, Украйна и Никарагуа. Най-много се е облагодетелствал според Transparency индонезийският ръководител Мохамед Сухарто, за когото се твърди, че за 31 години на власт е присвоил между 15 – 35 млрд. долара. Най-скромен е Жозеф Естрада, който за трите години на поста президент на Филипините е присвоил 80 млн. долара. Какво е общото между тези държавници? Страните, в които са управлявали, са бедни (най-богатата е Перу с 2 071 долара БВП на глава от населението, а най-бедната е Заир с 99 долара), недемократични, където законността и човешките права не значат почти нищо.

Защо пиша това? Настоящото държавно управление в България е може би най-корумпираното от 1989 г. насам. Замислих се дали и нашето общество не е тръгнало в същата посока. През последните една-две години в България излязоха наяве скандални и нагли злоупотреби, държавните ръководители са цинични, нагли и непоклатими от политическата сцена, а виновниците остават ненаказани (с изключение на хора като Митьо Очите, който се жертва в името на присъединяването на България към Европейския съюз и Коце Маца, който имаше неблагоразумието да пътува в Гърция, поради което в момента е на съдебна туристическа обиколка в Аугсбург и Лондон. А можеше спокойно да си живее в Петрич, където сега да е общински съветник).

Търпимостта на българите към случващото се в държавата е отчайваща. Не се проявява почти никакво обществено недоволство, някакъв вид обществена енергия. Медийната среда е комфортна за властимащите и престъпниците (с малки изключения), много българи продават гласовете си, а голяма част от останалите не гласуват. Сякаш не е пределно ясно, че ако някой инвестира в купуване на гласове или поддържа медии, които не печелят, но служат като инструмент за влияние, е нормално да търси възвращаемост от инвестицията си, която няма как да е от почтена и законосъобразна дейност.

Защо хората проявяват такава незаинтересованост към корупцията? Защото въпреки корупцията, през последните няколко години качеството на живот в България се подобряваше. Безработицата беше на минимума, печалбите на фирмите се увеличаваха, както и доходите на хората на наемния труд. Благосъстоянието на обществото се подобри значително. Затова много хора като че ли нямат усещането, че корупцията ги засяга пряко в личен план. Те не възприемат платените от тях данъци, като техни пари, с които злоупотребата е не по-малко укорима от злоупотребата с европейските фондове. А това е погрешно. Европейската комисия лиши България от над 200 млн. евра финансиране, заради корупция. Но дори да оставим настрана този пряк ефект, са непреодолими още поне няколко ефекта от корупцията, които се отразяват на живота на много хора:

- корупцията създава лоша среда за правене на бизнес, отблъсква местните и чуждестранни предприемачи. Съответно се създава по-малко благосъстояние, има по-малко работни места.

- трайно започват да доминират престъпни групировки, които ограничават конкуренцията с принуда. Така те монополизират икономическата активност (дори в легалния бизнес), от което резултатът е по-малък избор за потребителите и по-високи цени.

В крайна сметка корупцията създава бедност. Преди някой да възрази, че е несериозно да се прави директна аналогия между България и Заир (или която и да е друга страна от първия абзац), отбелязвам, че и не правя такава. Става въпрос затова в каква посока се движим от няколко години. А за жалост посоката е мрачна - към модел на общество, в което законите не се уважават и хората са неравнопоставени. Доминират малобройни привилегировани групи (олигархия), а възможностите на нормалните хора да просперират по нормален начин са ограничени. Със своите данъци те издържат една армия от чиновници, която ги ограбва. Ако се вярва на проучванията, в следващия парламент ще има основно социалисти, гербисти, атакисти и депесисти, което означава, че за пръв път след 1989 г. нормалните хора в тази страна ще останат без каквото и да било парламентарно представителство. При това положение едва ли този процес е обратим в предвидимо бъдеще. ЕК показа, че може да преустанови предоставянето на пари на българските корумпирани управници. Какво обаче да направят българите, които остават в капана на същите корумпирани управници? За жалост няма как да спрат да плащат данъци и осигуровки. А би било легитимно от морална гледна точка.

Какво означаваше за мен лично концертът на Anathema

Нямах големи очаквания за концерта на Anathema на 30-ти ноември в Солун. Честно казано, беше ми трудно да си представя как би звучала тази музика на живо. Anathema не е хардкор, ска, дет метал или друг някакъв стил, който да предполага пого, танци или друг вид изразходване на енергия и демонстрация на настроение. За мен това е меланхолична и съкровена музика, която с голямо удоволствие слушам често и то най-вече, когато съм сам. Затова не очаквах някакво голямо шоу, а просто да видя и чуя живите хора, които създават тази музика, която дълбоко ме трогва. Концертът обаче беше много повече от това. Продължи повече от два часа, в които се създаде страхотна атмосфера. Залата също беше много добра – малка и уютна, подходяща за мащаба на числеността на публиката (имаше над хиляда души, а не очаквах повече от 300-400), съответстваща на умерения комерсиален успех на Anathema. Изпълниха песни от всички албуми от The Silent Enigma нататък. В по-детайлни описания няма да влизам. Не ми е това целта, а по-скоро да опиша накратко как аз открих тази музика и какво тя означава лично за мен.

Прослушах Anathema преди близо две години. Бях ги чувал като име, знаех, че съществуват и нищо повече. Явно нещо ме беше накарало да ги преслушам. Произволно попаднах на A Natural Disaster от 2003 г. Хареса ми. Но малко ме озадачи защо «се води» като принадлежаща към жанра metal (doom metal в частност), след като песните бяха толкова леки и нежно-лирични (поне така ми звучаха на първо слушане), без тежки вокали, с много силно изпълнение на женски вокал в една от песните (тази, на която е кръстен албумът). Напомняха ми на Pink Floyd. Но наименованието на жанра е несъществено. Мелодиите ми бяха интересни, с бавно и меланхолично звучене, което много ми допадна. Изслушах албума още няколко пъти, като с всяко слушане ми харесваше повече. Особено ме впечатлиха от Are You There и последните три песни от албума – Flying, Electricity и Violence.

Следващият албум, на който попаднах беше Eternity (от 1997 г.). Хареса ми още повече. Първата песен Sentient (кратко инструментално интро от около три минути) е едно от най-хубавите произведения, които съм слушал. Hope до днес е любимата ми песен на Anathema. В този албум няма слаба песен. Вече знаех, че съм открил група, която ще се превърне в една от любимите ми. Впоследствие се запознах последователно с Alternative 4 (второ място в личната ми класация), A Fine Day to Exit, The Silent Enigma и Judgement.

В тази музика има много емоция, чието въздействие се усилва все повече с времето. В нея няма тежки вокали, нито много твърдо звучене, но е тежка – тягостна, меланхолична и същевременно успокояваща. Всеки път ме впечатляват нови неща, някакви елементи, на които преди не съм обръщал внимание. Малко изпълнители някога са ми въздействали по този начин. Много от песните сякаш звучат различно всеки път. За мен присъствието ми на концерта в Солун беше силно изживяване. Радвам се, че имах щастието да открия за себе си тази музика, макар и на късни години. От днешна гледна точка си мисля, че в противен случай бих бил лишен от нещо значимо.

Много добро и по-подробно ревю на концерта има тук.

Ето и един сет лист, който намерих в един форум. Струва ми се, че не е напълно прецизен, ако някой може да го възстанови по памет, да заповяда:

01. Deep
02. Closer
03. Far Away
04. Angels Walk Among Us
05. A Simple Mistake
06. Anyone, Anywhere
07. Empty
08. Judgement / Panic
09. A Natural Disaster
10. Shroud Of False
11. Lost Control
12. Regret
13. Hope
14. Temporary Peace
15. Flying
16. Are You There ? (acoustic)
17. One Last Goodbye
18. Parisienne Moonlight
19. Angelica
20. A Dying Wish / Another Brick In The Wall Pt.2 (Pink Floyd cover)
21. Sleepless
22. Hindsight
23. Fragile Dreams
24. Orion (Metallica cover)
25. Comfortably Numb (Pink Floyd cover)

Витамин за пияници

Етикетът гласи следното:

Действува благоприятно при нездравословен начин на живот, небалансирано хранене и употреба на никотин и алкохол.

Пиянска песен ли е "Пиян"

Няма как един добър пияница да не обикне песента „Пиян” на Борис Дали веднага щом я чуе. За кратко време това изпълнение по естествен път се утвърди като един вид химн сред част от моето обкръжение. Винаги щом чуем думите „Пиян, за кой ли път убийствено пиян.....във чашата се давя всяка нощ” ни обзема някаква смесица от еуфория и умиление и ние започваме да пеем с пълен глас и сърце.

Наскоро обаче, след като с няколко съмишленици за пръв път изгледахме и клипа към песента, ме обзе съмнение дали тази песен наистина е достойна за химн. За моя огромна изненада, в този клип нямаше нищо, което да утвърждава и извежда на преден план предаността към алкохола и триумфа над трезвеността. Клипът визуализира раздяла между двама (бивши) влюбени, която единият участник в същата (явно изпълнителят Борис Дали) изживява по-тежко, поне така пее. Постен и банален клип без нито една чаша, бутилка или друг свещен алкохолен артефакт. Не би ми направил впечатление, ако не беше към песен, която дълбоко ценя. В началото реших, че клипът просто не съответства на песента, която иначе си запазва достойнствата, които сме й признали. А това не е голям проблем. В крайна сметка липсата на достоен клип не ни пречи да се наслаждаваме на песента, доколкото в основата й стои любовта към алкохола.

Но впоследствие започнаха да ми правят впечатление още детайли, които хвърлят сянка на съмнение над разбирането, че лайтомитив е именно алкохолът. Дотогава не ми правеше впечатление, че думи и словосъчетания с „пиян”, „чаша” и „давя” присъстват само в първите три куплета. Оттам до края на песента изобилства с „кой сега до теб заспива, трябваше това да съм аз”, „можеше да си щастлива”, „как можах да съм такъв глупак”. Не че имам нещо против тези послания, но проблемът е, че само на едно място присъства „в чашата се давя всяка нощ”.

Това повдига сериозния въпрос дали лирическият герой наистина е пиян в истинския смисъл на думата, така както го разбираме ние и пророка ал Бири, или пиянството се употребява като една много изтъркана метафора, в смисъл да е пиян от любов. Не, твърдо съм убеден, че героят не е пиян от любов, а наистина се налива с алкохол всяка нощ, понеже раздялата го е подтикнала по наклонената плоскост на пиянството. А истинската причина тя да го напусне е, че се е прибрал пиян, а не си е допил. Това е моето твърдо убеждение. Да, "Пиян" е пиянска песен, която аз продължавам да ценя високо. Но вече не съм убеден, че това трябва да ни е химн. В крайна сметка ние пием не от самосъжаление (ако беше така, не бихме пили), а защото сме истински безгранично предани поклонници на алкохола и врагове на трезвеността.

Добре съзнавам, че мнението ми не е безспорно. Всеки може да види клипа тук и да си състави мнение.

Защо се крият доходи

Социалният министър Емилия Масларова искала да вдига осигурителните прагове. Била много изненадана от факта, че 90% от работодателите осигурявали работниците си на най-ниските осигурителни прагове. Не е много трудно обаче човек да си отговори на въпроса защо го правят.

За да получава един работник нетна заплата от примерно 700 лв., работодателят трябва да похарчи повече от 1150 лв. за брутна заплата и осигуровки. При толкова голяма ножица между това, което работникът получава и това, което работодателят плаща, е съвсем естествено и двете страни да се стремят да оптимизират взаимните си финансови отношения, така че хем работникът да получи повече, хем работодателят да плати по-малко. Толкова е очевидно, че чак е учудващо как някои хора не могат да възприемат простата причинно-следствена връзка – осигурителната тежест е много голяма, което мотивира хората да я избягват. И я избягват.

Освен увеличаване на осигурителните прагове, се обсъжда и зачестяване на проверките и драстично вдигане на глобите с цел работодателите да бъдат принудени да осигуряват служителите си на реалните им заплати. Илюзия е, че по този начин държавата помага на работниците. Точно обратното. Представете си, че на предприемач му предстои да наеме работник и е определил бюджет от 1200 лв. месечен разход за позицията. Ако го осигурява върху 300 лв., работникът може да получава над хиляда лв. месечно. Но ако всичко е според правилата и осигуровките са върху реалната заплата, доходът на работника ще трябва да падне под 800 лв., за да не се надвиши бюджетът от 1200 лв. Пазарът на труда може да принуди работодателя да ги надхвърли, но едва ли в достатъчна степен, за да компенсира по-високите разходи за осигуровки.

Изводът е, че когато работодателите са притиснати да плащат високи осигуровки, хем работниците получават по-малко, хем разходите на работодателите са повече. Високите осигуровки просто изяждат от доходите и на двете страни. Проява на долнопробен популизъм е да се внушава, че това лишаване от доход сега е начинът човек да си осигури прилично материално положение след пенсиониране. Истината е, че при всички положения държавната пенсия ще е мизерна, независимо дали са плащани осигуровки върху пълния размер на заплатата. Причината е очевидна – намалява броят на работещите (които вкарват пари в пенсионната система) и се увеличава броят пенсионерите (които ползват пари от нея).

Колкото и да са разбираеми съображенията, които мотивират хората да укриват доходи, те не са оправдание да се нарушава законът. Време е обаче нещата да започнат да се наричат с истинските им имена. Социалните осигуровки са чисти данъци – те не осигуряват материално обезпечение в личен план, а осигуряват пари на държавата и лишават хората от възможността да инвестират собствените си пари за обезпечаване на собственото си бъдеще. И е крайно време да се спре с евтините спекулации затова как неплащането на осигуровки на държавата водело до мизерия на стари години.