Е как е възможно да не ти е харесало?

Разговор между познати:

- Ама ти не пиеш ли?

- Не.

- Ама защо, не ти харесва ли?

- Ами не обичам да пия.

- Искаш да кажеш, че никога не си пил?

- Не, пия отвреме навреме. На рожден ден или на тържество изпивам една чаша вино или една бира.

- Ама никога ли не си се напивал?

- Напивал съм се няколко пъти.

- Е как е възможно да не ти е харесало?

- На една нова година реших да се напия и се напих страшно. Пропуснах новата година. Страшно ме беше яд. Оттогава реших повече да не не се напивам.

- Е не ми казвай, че заради неква нова година не пиеш...

Корупцията в държавата

Наскоро попаднах на една любопитна класация – десетте най-корумпирани държавни лидери в света за всички времена, според Transparency International. Това са бившите дългогодишни държавни глави на Индонезия, Филипините (участва с двама държавници), Заир (в наши дни Народна република Конго), Нигерия, Югославия/Сърбия, Хаити, Перу, Украйна и Никарагуа. Най-много се е облагодетелствал според Transparency индонезийският ръководител Мохамед Сухарто, за когото се твърди, че за 31 години на власт е присвоил между 15 – 35 млрд. долара. Най-скромен е Жозеф Естрада, който за трите години на поста президент на Филипините е присвоил 80 млн. долара. Какво е общото между тези държавници? Страните, в които са управлявали, са бедни (най-богатата е Перу с 2 071 долара БВП на глава от населението, а най-бедната е Заир с 99 долара), недемократични, където законността и човешките права не значат почти нищо.

Защо пиша това? Настоящото държавно управление в България е може би най-корумпираното от 1989 г. насам. Замислих се дали и нашето общество не е тръгнало в същата посока. През последните една-две години в България излязоха наяве скандални и нагли злоупотреби, държавните ръководители са цинични, нагли и непоклатими от политическата сцена, а виновниците остават ненаказани (с изключение на хора като Митьо Очите, който се жертва в името на присъединяването на България към Европейския съюз и Коце Маца, който имаше неблагоразумието да пътува в Гърция, поради което в момента е на съдебна туристическа обиколка в Аугсбург и Лондон. А можеше спокойно да си живее в Петрич, където сега да е общински съветник).

Търпимостта на българите към случващото се в държавата е отчайваща. Не се проявява почти никакво обществено недоволство, някакъв вид обществена енергия. Медийната среда е комфортна за властимащите и престъпниците (с малки изключения), много българи продават гласовете си, а голяма част от останалите не гласуват. Сякаш не е пределно ясно, че ако някой инвестира в купуване на гласове или поддържа медии, които не печелят, но служат като инструмент за влияние, е нормално да търси възвращаемост от инвестицията си, която няма как да е от почтена и законосъобразна дейност.

Защо хората проявяват такава незаинтересованост към корупцията? Защото въпреки корупцията, през последните няколко години качеството на живот в България се подобряваше. Безработицата беше на минимума, печалбите на фирмите се увеличаваха, както и доходите на хората на наемния труд. Благосъстоянието на обществото се подобри значително. Затова много хора като че ли нямат усещането, че корупцията ги засяга пряко в личен план. Те не възприемат платените от тях данъци, като техни пари, с които злоупотребата е не по-малко укорима от злоупотребата с европейските фондове. А това е погрешно. Европейската комисия лиши България от над 200 млн. евра финансиране, заради корупция. Но дори да оставим настрана този пряк ефект, са непреодолими още поне няколко ефекта от корупцията, които се отразяват на живота на много хора:

- корупцията създава лоша среда за правене на бизнес, отблъсква местните и чуждестранни предприемачи. Съответно се създава по-малко благосъстояние, има по-малко работни места.

- трайно започват да доминират престъпни групировки, които ограничават конкуренцията с принуда. Така те монополизират икономическата активност (дори в легалния бизнес), от което резултатът е по-малък избор за потребителите и по-високи цени.

В крайна сметка корупцията създава бедност. Преди някой да възрази, че е несериозно да се прави директна аналогия между България и Заир (или която и да е друга страна от първия абзац), отбелязвам, че и не правя такава. Става въпрос затова в каква посока се движим от няколко години. А за жалост посоката е мрачна - към модел на общество, в което законите не се уважават и хората са неравнопоставени. Доминират малобройни привилегировани групи (олигархия), а възможностите на нормалните хора да просперират по нормален начин са ограничени. Със своите данъци те издържат една армия от чиновници, която ги ограбва. Ако се вярва на проучванията, в следващия парламент ще има основно социалисти, гербисти, атакисти и депесисти, което означава, че за пръв път след 1989 г. нормалните хора в тази страна ще останат без каквото и да било парламентарно представителство. При това положение едва ли този процес е обратим в предвидимо бъдеще. ЕК показа, че може да преустанови предоставянето на пари на българските корумпирани управници. Какво обаче да направят българите, които остават в капана на същите корумпирани управници? За жалост няма как да спрат да плащат данъци и осигуровки. А би било легитимно от морална гледна точка.

Какво означаваше за мен лично концертът на Anathema

Нямах големи очаквания за концерта на Anathema на 30-ти ноември в Солун. Честно казано, беше ми трудно да си представя как би звучала тази музика на живо. Anathema не е хардкор, ска, дет метал или друг някакъв стил, който да предполага пого, танци или друг вид изразходване на енергия и демонстрация на настроение. За мен това е меланхолична и съкровена музика, която с голямо удоволствие слушам често и то най-вече, когато съм сам. Затова не очаквах някакво голямо шоу, а просто да видя и чуя живите хора, които създават тази музика, която дълбоко ме трогва. Концертът обаче беше много повече от това. Продължи повече от два часа, в които се създаде страхотна атмосфера. Залата също беше много добра – малка и уютна, подходяща за мащаба на числеността на публиката (имаше над хиляда души, а не очаквах повече от 300-400), съответстваща на умерения комерсиален успех на Anathema. Изпълниха песни от всички албуми от The Silent Enigma нататък. В по-детайлни описания няма да влизам. Не ми е това целта, а по-скоро да опиша накратко как аз открих тази музика и какво тя означава лично за мен.

Прослушах Anathema преди близо две години. Бях ги чувал като име, знаех, че съществуват и нищо повече. Явно нещо ме беше накарало да ги преслушам. Произволно попаднах на A Natural Disaster от 2003 г. Хареса ми. Но малко ме озадачи защо «се води» като принадлежаща към жанра metal (doom metal в частност), след като песните бяха толкова леки и нежно-лирични (поне така ми звучаха на първо слушане), без тежки вокали, с много силно изпълнение на женски вокал в една от песните (тази, на която е кръстен албумът). Напомняха ми на Pink Floyd. Но наименованието на жанра е несъществено. Мелодиите ми бяха интересни, с бавно и меланхолично звучене, което много ми допадна. Изслушах албума още няколко пъти, като с всяко слушане ми харесваше повече. Особено ме впечатлиха от Are You There и последните три песни от албума – Flying, Electricity и Violence.

Следващият албум, на който попаднах беше Eternity (от 1997 г.). Хареса ми още повече. Първата песен Sentient (кратко инструментално интро от около три минути) е едно от най-хубавите произведения, които съм слушал. Hope до днес е любимата ми песен на Anathema. В този албум няма слаба песен. Вече знаех, че съм открил група, която ще се превърне в една от любимите ми. Впоследствие се запознах последователно с Alternative 4 (второ място в личната ми класация), A Fine Day to Exit, The Silent Enigma и Judgement.

В тази музика има много емоция, чието въздействие се усилва все повече с времето. В нея няма тежки вокали, нито много твърдо звучене, но е тежка – тягостна, меланхолична и същевременно успокояваща. Всеки път ме впечатляват нови неща, някакви елементи, на които преди не съм обръщал внимание. Малко изпълнители някога са ми въздействали по този начин. Много от песните сякаш звучат различно всеки път. За мен присъствието ми на концерта в Солун беше силно изживяване. Радвам се, че имах щастието да открия за себе си тази музика, макар и на късни години. От днешна гледна точка си мисля, че в противен случай бих бил лишен от нещо значимо.

Много добро и по-подробно ревю на концерта има тук.

Ето и един сет лист, който намерих в един форум. Струва ми се, че не е напълно прецизен, ако някой може да го възстанови по памет, да заповяда:

01. Deep
02. Closer
03. Far Away
04. Angels Walk Among Us
05. A Simple Mistake
06. Anyone, Anywhere
07. Empty
08. Judgement / Panic
09. A Natural Disaster
10. Shroud Of False
11. Lost Control
12. Regret
13. Hope
14. Temporary Peace
15. Flying
16. Are You There ? (acoustic)
17. One Last Goodbye
18. Parisienne Moonlight
19. Angelica
20. A Dying Wish / Another Brick In The Wall Pt.2 (Pink Floyd cover)
21. Sleepless
22. Hindsight
23. Fragile Dreams
24. Orion (Metallica cover)
25. Comfortably Numb (Pink Floyd cover)

Витамин за пияници

Етикетът гласи следното:

Действува благоприятно при нездравословен начин на живот, небалансирано хранене и употреба на никотин и алкохол.

Пиянска песен ли е "Пиян"

Няма как един добър пияница да не обикне песента „Пиян” на Борис Дали веднага щом я чуе. За кратко време това изпълнение по естествен път се утвърди като един вид химн сред част от моето обкръжение. Винаги щом чуем думите „Пиян, за кой ли път убийствено пиян.....във чашата се давя всяка нощ” ни обзема някаква смесица от еуфория и умиление и ние започваме да пеем с пълен глас и сърце.

Наскоро обаче, след като с няколко съмишленици за пръв път изгледахме и клипа към песента, ме обзе съмнение дали тази песен наистина е достойна за химн. За моя огромна изненада, в този клип нямаше нищо, което да утвърждава и извежда на преден план предаността към алкохола и триумфа над трезвеността. Клипът визуализира раздяла между двама (бивши) влюбени, която единият участник в същата (явно изпълнителят Борис Дали) изживява по-тежко, поне така пее. Постен и банален клип без нито една чаша, бутилка или друг свещен алкохолен артефакт. Не би ми направил впечатление, ако не беше към песен, която дълбоко ценя. В началото реших, че клипът просто не съответства на песента, която иначе си запазва достойнствата, които сме й признали. А това не е голям проблем. В крайна сметка липсата на достоен клип не ни пречи да се наслаждаваме на песента, доколкото в основата й стои любовта към алкохола.

Но впоследствие започнаха да ми правят впечатление още детайли, които хвърлят сянка на съмнение над разбирането, че лайтомитив е именно алкохолът. Дотогава не ми правеше впечатление, че думи и словосъчетания с „пиян”, „чаша” и „давя” присъстват само в първите три куплета. Оттам до края на песента изобилства с „кой сега до теб заспива, трябваше това да съм аз”, „можеше да си щастлива”, „как можах да съм такъв глупак”. Не че имам нещо против тези послания, но проблемът е, че само на едно място присъства „в чашата се давя всяка нощ”.

Това повдига сериозния въпрос дали лирическият герой наистина е пиян в истинския смисъл на думата, така както го разбираме ние и пророка ал Бири, или пиянството се употребява като една много изтъркана метафора, в смисъл да е пиян от любов. Не, твърдо съм убеден, че героят не е пиян от любов, а наистина се налива с алкохол всяка нощ, понеже раздялата го е подтикнала по наклонената плоскост на пиянството. А истинската причина тя да го напусне е, че се е прибрал пиян, а не си е допил. Това е моето твърдо убеждение. Да, "Пиян" е пиянска песен, която аз продължавам да ценя високо. Но вече не съм убеден, че това трябва да ни е химн. В крайна сметка ние пием не от самосъжаление (ако беше така, не бихме пили), а защото сме истински безгранично предани поклонници на алкохола и врагове на трезвеността.

Добре съзнавам, че мнението ми не е безспорно. Всеки може да види клипа тук и да си състави мнение.

Защо се крият доходи

Социалният министър Емилия Масларова искала да вдига осигурителните прагове. Била много изненадана от факта, че 90% от работодателите осигурявали работниците си на най-ниските осигурителни прагове. Не е много трудно обаче човек да си отговори на въпроса защо го правят.

За да получава един работник нетна заплата от примерно 700 лв., работодателят трябва да похарчи повече от 1150 лв. за брутна заплата и осигуровки. При толкова голяма ножица между това, което работникът получава и това, което работодателят плаща, е съвсем естествено и двете страни да се стремят да оптимизират взаимните си финансови отношения, така че хем работникът да получи повече, хем работодателят да плати по-малко. Толкова е очевидно, че чак е учудващо как някои хора не могат да възприемат простата причинно-следствена връзка – осигурителната тежест е много голяма, което мотивира хората да я избягват. И я избягват.

Освен увеличаване на осигурителните прагове, се обсъжда и зачестяване на проверките и драстично вдигане на глобите с цел работодателите да бъдат принудени да осигуряват служителите си на реалните им заплати. Илюзия е, че по този начин държавата помага на работниците. Точно обратното. Представете си, че на предприемач му предстои да наеме работник и е определил бюджет от 1200 лв. месечен разход за позицията. Ако го осигурява върху 300 лв., работникът може да получава над хиляда лв. месечно. Но ако всичко е според правилата и осигуровките са върху реалната заплата, доходът на работника ще трябва да падне под 800 лв., за да не се надвиши бюджетът от 1200 лв. Пазарът на труда може да принуди работодателя да ги надхвърли, но едва ли в достатъчна степен, за да компенсира по-високите разходи за осигуровки.

Изводът е, че когато работодателите са притиснати да плащат високи осигуровки, хем работниците получават по-малко, хем разходите на работодателите са повече. Високите осигуровки просто изяждат от доходите и на двете страни. Проява на долнопробен популизъм е да се внушава, че това лишаване от доход сега е начинът човек да си осигури прилично материално положение след пенсиониране. Истината е, че при всички положения държавната пенсия ще е мизерна, независимо дали са плащани осигуровки върху пълния размер на заплатата. Причината е очевидна – намалява броят на работещите (които вкарват пари в пенсионната система) и се увеличава броят пенсионерите (които ползват пари от нея).

Колкото и да са разбираеми съображенията, които мотивират хората да укриват доходи, те не са оправдание да се нарушава законът. Време е обаче нещата да започнат да се наричат с истинските им имена. Социалните осигуровки са чисти данъци – те не осигуряват материално обезпечение в личен план, а осигуряват пари на държавата и лишават хората от възможността да инвестират собствените си пари за обезпечаване на собственото си бъдеще. И е крайно време да се спре с евтините спекулации затова как неплащането на осигуровки на държавата водело до мизерия на стари години.

Епопея на глупостта

Вчера изтеглиха темата по литература за влизане в Софийския университет - „Подвиг и памет” в „Епопея на забравените” на Иван Вазов. Според новините по първа програма събитието било „кулминацията на кандидатстудентската епопея”. Представям си хилядите младежи, които напрягат мозъците си и паметта си да изпишат 7-8 страници литературно-интерпретативно съчинение, в което да демонстрират асоциативни разсъждения. Не знам какво означава, но това се очаквало от кандидатите. Навън пък тълпи развълнувани родители и други роднини се тревожат и водят телефонни разговори, а по медиите новината е топ за деня, за следващия ден, че и за по-следващия.

А всъщност цялата тази суетня и вълнения е толкова безсмислена. До неотдавна залогът беше влизане в казарма за девет месеца, което поне за мъжката част от кандидатстудентската съвкупност беше достатъчен мотив да се стремят отчаяно към НЯКАКВА специалност (слава на Аллах, отървахме казармата). Но при отпадането на тази опасност се чудя как може провеждането на един кандидатстудентски изпит да е толкова обществено значимо събитие, а влизането в български държавен ВУЗ да е толкова забележително постижение в личен план.

Като ученик, много мразех учебната дисциплина „литература”. Все пак новината ме разчувства и не можах да се сдържа да не изровя една стара тетрадка със записки от часовете по литература в гимназията. Ето един пасаж:

„Синтезът свобода-смърт се изразява в жертвоготовната идея за непоколебемо служене на възрожденската кауза. Той се ражда и по логиката на парадоксалното поетическо мислене, което ще създаде не само пророчеството, но и неразчленимия възел на тленност и безсмъртие, вплел в себе си надежда и отчаяние, порив и агония, за да помири „Жив е той” и „Той не умира” в символа на свободата – „безсмъртие – смърт”. За възрожденския поетически образ на свободата е характерна и една много съществена особеност – конфликтна темпоралност. Художествената концепция за свободата е подвижна във времето – образът й се мярка или в миналото, или в бъдещето, или в едно идеално настояще, но винаги в опозиция на реалната действителност. Конфликтът е осъществен във времето…..”
………………….

Чудя се как изобщо съм успял да завърша гимназия. Ако трябваше днес да заучавам и да възпроизвеждам толкова дълбоки и сложни интерпретации, съвсем не на шега, щях да си остана без средно образование. Ето още готини записки:

"Цикълът „Зимни вечери” има мозаечна структура, изградена на основата на фрагментарно натрупване на образи и картини……не се чете… е пътешествието на лирическия аз през художественото пространство………………………………….
……………………………….цикълът като цяло се характеризира с бърза и дисонансна смяна на дизхармоничните и романтични фрагменти, като болезненото в творбата за човека страдание е не толкова, колкото онази носталгия по нещо недостижимо и красиво, което се прокрадва в човешките копнежи, в снежната белота на цигулката и томителните тонове на цигулката. В този аспект цикълът се доближава до основната проблематика в творчеството на Дебелянов, разминаване между блян и действителност."

Учих в сравнително добра гимназия като за София, което ме навежда на мисълта, че такива неща човек трябва да пише на изпит по литература, за да влезе в университтет. Тия пасажи бледнеят пред други безумия, записани в тетрадки, които явно са изхвърлени, за жалост. Още си спомням за хоризонталата на пътя и вертикалата „земя – небе”, които образували координатна система, в чиито център бил Антимовския хан. А от това следваха някакви фамозни изводи, за които за съжаление не мога да се сетя.

Чудя се какъв е смисълът хората да влагат интелектуален и материален ресурс да сътворяват такива интерпретации върху литературни произведения. На мен ми се струват абсолютно безполезни, което може би се дължи на моето неразбиране. За хората, които ги сътворяват, това усилие вероятно им носи някаква душевна и житейска хармония, което само по себе си не е лошо. Лошото е, че на хиляди злочести кандидат студенти се налага да губят време, усилия и пари, за да развиват безполезното умение да възпроизвеждат глупости.

Страх от Бога

Вчера наблюдавах как хората обикалят около божия дом с повишено внимание да не им изгаснат свещите, които држаха в ръцете си, за да не се окаже, че са грешници. Чудех се какво подхранва вярата им в съществуването на божество, което им държи сметка дали са съгрешили. Обяснението е трърде елементарно – няма нужда от доказателства. Светът е много подреден, така че да съществуват всички необходими условия за възникване на устойчиви форми на живот. И понеже е твърде невероятно това да е станало от самосебе си, значи е много вероятно да има пръст някаква божествена намеса – теза, с която съм дълбоко несъгласен.

Сигурно има много явления и процеси в природата, света и вселената, за които няма логично обяснение, или поне такова все още не е известно на човечеството. И само заради това, че хората не могат да си обяснят тези явления, много от тях са склонни да ги приписват на някакъв всесилен свръхестествен създател, който по особено грижлив и прецизен начин е конструирал подредения свят, в който живеем. Но това обяснение е твърде незадоволително, прекалено лесен отговор на сложни въпроси. Вярата в господ е просто средство, с което хората запълват празнотата, отворена от незнанието. Колкото по-малка е тази празнота, толкова по-малка е потребността от вярата в свръхестествения създател.

Вярвам, че явленията имат своите логични обяснения в природните закони и естественото развитие. Това, че обяснението за дадено явление в момента не е известно, не може да е доказателство, че господ съществува. Когато след време вече има обяснение за същото това явление, значи едно от основанията за вярата в съществуването на господ отпада. Човешкото познание е ограничено, но то се разширява. За неща, които преди няколко стотин години са се смятали необясними, днес са установени научни и логични обяснения. Днешните технически средства, които са неизменна част от съвременния бит, преди сто години може би биха били възприемани като божии творения. Нека си представим хипотетично, че науката се развие до такава степен, че да е в състояние да обясни всички въпроси за появяването на вселената и възникването на живот на земята, да обясни абсолютно всички явления и процеси. Тогава не би имало нужда от господ, с чието съществуване да си обясняваме това, което не можем да разберем, защото не би имало въпроси без отговор и не би имало празнота, породена от незнанието.

Вярата възпитава един вид интелектуална леност, защото въздейства на хората да се уповават сляпо в свръхестествения създател, вместо да търсят отговори на сложни въпроси. Лошо е, когато тази нагласа се разпростира и върху недотам екзистенциални проблеми, близки до ежедневието. Вярата е сляпа, защото няма абсолютно никакви доказателства, че свръхестественият създател изобщо съществува. Нито има някакво реалистично основание за наслоената представа, че Той има надзорно-регулативно-наказващите функции да предписва правилното поведение, да следи за неговото спазване, да чува молитви и да се произнася по тях, да наказва за грехове и изобщо да отдава всекиму дължимото. А всъщност изобщо не е нужно човек да е религиозен и да има страх от бога, за да бъде морален и добър човек.

Милиция и разврат

В квартал Санкт Паули, центъра на разврата в Хамбург, и милиционерският участък е с цветен неонов надпис.

Първи впечатления от протеста на Кремиковските металурзи 31.01.2008

Днес бях леко затруднен да се добера до работното си място по обичайния маршут - натъкнах се на металургична масова проява.



Обзе ме някакво чувство на съпричастност (може би заради музикалните ми предпочитания) и се слях с шествието.

Тежко, тежко мляко дайте

Гладни и измъчени крави, които дават все по-малко мляко с все по-ниско качество, камион с умрели животни пред Министерството на земеделието, отчаяни и разорени млекопроизводители протестират пред същото ведомство. Готови са на всичко, за да бранят стопанствата си чрез протести, блокиране на пътища и други форми на борба за правда. Тази картина, изпълнена с тъга и покруса, видях в два репортажа – сутрешния блок на “Нова телевизия” преди няколко дни и “Бизнесът” по “Би ти ви” днес по обед – посветени на тежкото положение на млекопроизводителите. Фуражите са поскъпнали значително през последните няколко месеца, в резултат на лятната суша, а цената на млякото почти не е мръднала. Поради това млекопроизводителите не могат да изхранват животните, работят на загуба и всички вкупом са се устремили по наклонената плоскост към фалита. Посланието беше, че българското животновъдство е на ръба на пропастта и за това е виновна държавата понеже не дава пари. А след години ще трябват милиарди, за да се възстанови сектора. Двамата събеседници на Лора Крумова - служител в Министерството на земеделието и биш министър на земеделието, сега от опозицията – демонстрираха солидарност с млекопроизводителите и обсъждаха дали са достатъчни субсидиите, дали държавата може да дава повече. А водещата на “Бизнесът” Ирина Алексиева с усмивка обобщи разговора си със зам. министърката на земеделието като много добра новина за млекопроизводителите – те вече ще получават не 8 стотинки, а 20 стотинки държавна субсидия на литър мляко и някаква твърда сума като компенсация за лошото време.

Защо ли обаче никой – нито събеседници, нито журналисти – не коментира няколко въпроса, които веднага се загнездиха в немлекопроизводителското ми съзнание, като например:
- ако някой губи от производството на мляко, защо произвежда мляко?
- защо трябва с парите на обществото да се поддържа сектор, който не е в състояние да се поддържа сам с продукцията, която произвежда?
- редно ли е държавата да се притича на помощ на земеделците, когато са изправени пред бизнес неблагополучия, след като не прави същото за книгоздиталите, аптекарите, строителите, производителите на тоалетна хартия, хидравлични помпи, пишещи машини, мебели, за собствениците на ресторанти, барове, компютърни клубове, салони за масаж, бардаци и.т.н.?

За мен, като човек, който не е млекопроизводител нещата изглеждат по следния начин – сега, когато бизнесът на млекопроизводителите е изправен през затруднения от климатичен и пазарен характер, всички останали, които не са млекопроизводители, ще поемат (поне частично) техните загуби. Но много се съмнявам, че в добри години, когато бизнесът им процъфтява, ще се разделят с част от печалбите си на реципрочен принцип. Поне досега не ми е известно да са го правели. А би трябвало. Нарича се застраховане. Дори и да няма такъв застрахователен продукт на пазара, биха могли да намерят друга форма да събират пари на солидарен и доброволен принцип в някакъв фонд, от който да се финансират в такива трудни периоди. Въпрос на инициатива и отговорност, но това е друга тема.

Стремежът към привилегии е съвсем естествен. Но мисълта ми е за безотговорните и посредствени журналисти, които без да задават въпроси, без да подлагат на съмнение дали това, което им се внушава е редно и справедливо, се превръщат в проводник на популизъм и материални интереси на малки обособени групи от обществото. Ето как те утвърждават популизма като “обществено” мнение и насърчават политиците да вземат популистки и вредни, но политически изгодни решения.

---------------------------------------------

Между другото, едно нещо ми направи впечатление в репортажа на "Нова телевизия" - млекопроизводители, които продават мляко на някаква улица в София. Репортерката пита един от тях дали така успява да печели достатъчно, за себе си и за да изхраннва животните. Той отговаря "Да, справяме се". Репортерката: "Е това ли е начинът?!? Да излизате на улицата да продавате?" Млекопроизводителят казва нещо от сорта: "Ами няма как. Когато държавата даде пари, ще се приберем, ама дотогава..."