"Българи юнаци", "България на българите" и прочие. Под такива възгласи и под развети трибагреници младите български патриоти (бъдещето на България)защитават българщината и арестуваните българи. Видимото впечатление е за обикновена вандалщина, макар някои протестиращи да претендират по форуми и социални мрежи, че се борят за някакви ценности и идеи, които са нещо различно от обикновен расизъм. Някои може и наистина да си вярват и помислите им да са чисти, не знам. Но идеалите на повечето май достигат до концепцията за България на три морета, а именно Северно, Китайско и Карибско. Това, че в основата на посланията е "БЪЛГАРСКОТО", е достатъчно показателно.
Чудя се как може човек толкова ревностно да се гордее с това, че е българин и да е готов да упражнява насилие в името на "българското", сякаш има някаква лична заслуга затова, че е българин. А дали гордост или национален комплекс е в основата на тези емоции е отделен въпрос. Но при всички положения, след като човек не избира къде да се роди и какви да са родителите му, ми се струва абсолютно безсмислено да се гордее или срамува от произхода си. Този примитивен начин на мислене говори за объркани представи за света и мястото на отделния човек в него. Понякога за объркани ценности, или просто повърхностност. Но често, уви, това явление никак не е безопасно.
В този ред на мисли, си припомних следния пасаж от един роман, който прочетох преди известно време, много сполучливо отразяващ (мало)значимостта на националния произход в самата му същност.
Колкото до националната му принадлежност, Шьонбехлер твърдеше, че е лихтенщайнец. Вярно, това не било бог знае какво, казваше обикновено той, ала поне нямало защо да се срамува: Лихтенщайн бил сравнително невинен относно настоящото положение в света, стига да се изключи фактът, че издавал твърде много пощенски марки и, разбира се, ако се пренебрегнат благородните му данъчни закононарушения; това била най-малката държавица, която си позволявала да живее на широка нога. Освен това един лихтенщайнец не се поддавал толкова лесно на манията за величие и рядко се обявявал за особено ценен само поради факта, че е лихтенщайнец, както се случвало с американците, руснаците, французите или германците, които априори вярвали, че французинът или германецът по дефиниция е по-висше същество. Принадлежността към една велика сила - а за лихтенщайнеца почти всички останали държави по неволя били велики сили, дори Швейцария - от психологическа гледна точка представлявала сериозен недостатък за всекиго от засегнатите, и по-точно, създавала опасност човек да пострада от една определена нелепост на съотношенията. Тази опасност нараствала пропорционално с големината на нацията. Шьонбехлер обичаше да пояснява това твърдение чрез примера с мишките: една мишка, която е сама, все още възприема себе си просто като мишка. Когато обаче попадне сред един милион мишки, тя вече се смята за котка, а сред сто милиона мишки - за слон. Ала най-опасни все пак били петдесетмилионните миши народи (петдесет милиона като прагова величина). В тях мишките все още се смятали за котки, ала мечтаели да станат слонове. Тази прекомерна мания за величие била опасна не само за засегнатите от нея мишки, но и за целия миши свят. Ето защо той бе нарекъл съотношението между "числеността на мишките" и породената от нея мания за величие "Закон на Шьонбехлер".
Цитатът е от романа "Правосъдие" на Фридрих Дюренмат
