Разказ за това какво се случва, когато политиците загубят доверие, но вместо да се оттеглят, се вкопчват във властта
В една въображаема държава се провеждат избори. Явяват се три партии –дясна, лява и центристка. До края на изборния ден едва 20% от гласоподавателите в столицата отиват до урните. Така започва романът Seeing(как да се преведе на български е въпрос за размисъл) на харесвания от мен напоследък португалски автор Жозе Сарамаго. Политиците от дясната и централната партии са обезпокоени от ниската избирателна активност. Власт, избрана с толкова малко гласове, е лишена от представителност, което я прави нелегитимна, разсъждават те. А това представлява заплаха за демокрацията. Левите пък считат масовото негласуване за демонстрация на протест срещу статуквото (изразяващо се в управлението на дясно-центристка коалиция) и приписват всички 80% негласували, като свои гласове. С надеждата, че масовото негласуване се е дължало основно на поройния дъжд, който се е изливал над града през целия изборен ден, или с надеждата, че разумът и чувството за отговорност ще изгреят за сетивата на избирателите, правителството насрочва нови избори. Този път времето е хубаво и почти всички избиратели пускат бюлетини. Но изненада – 80% от бюлетините са недействителни.
Управляващите обявяват, че ниската избирателна активност е в резултат на вражески организирани действия, които целят подкопаване на устоите на демокрацията. Това е сценарий за дестабилизиране на държавата, смята правителството и се заема с нелеката задача да разкрие тези врагове, които правителствената пропаганда нарича „Празната чума” (The Blank Plague), което реферира към празните бюлетини. МВР изпраща сред населението секретни сътрудници, които шпионират и набелязват хора, за които са узнали, че са пуснали празни бюлетини. Няколко стотин души са задържани и подложени на разпити и натиск да разкрият тайната вражеска организация и да признаят, че са част от нея. Въвежда се военно положение. Свободното придвижване е ограничено от военни и полицейски патрули и блокади, които са разположени из целия град. Входовете и изходите на града са блокирани, въведен е полицейски час. След като с тези мерки правителството не успява да разкрие заговора срещу властта, то прибягва до крайна мярка - правителството, президентът, държавната администрация, армията и полицията напускат града посред нощ и не позволяват на никого другиго да го напуска или да влиза в пределите му. Остава единствено общинската администрация. Така в града неминуемо ще настъпи вълна от грабежи, палежи, изнасилвания и други форми на улично-битова престъпност, предвиждат от правителството, понеже няма да има полиция, която да я възпира. Градският транспорт, електричеството, водоснабдяването и здравеопазването ще спрат да функционират нормално, наред с всички останали съвременни битови и благоустройствени елементи на цивилизацията. В хаоса и анархията, които ще настъпят, в несигурността, хората, които са пускали празни бюлетини ще осъзнаят, че са безпомощни без държавата и ще я молят да се върне, надява се правителството. Отделен е въпросът, че, както става ясно в книгата, хората не гласуват не защото не искат да има държава, а не искат конкретно тези политици да я олицетворяват. Нищо обаче от това не се случва – няма хаос, няма повишена престъпност, няма насилие, градският транспорт върви по разписание, магазините, ресторантите, театрите и кината са отворени, всички системи функционират нормално. А по време на среднощния, замислен като таен, екзодус на държавното ръководство, никой не се опитва да го възпрепятства, нито има изблици на насилие. Единственото, което правят хората, е да запалят осветлението си по улиците, по които минава правителственият кортеж в знак на "изпращане". Оказва се, че населението на блокирания град се справя и без грижите на държавата, което изкарва ръководителите на последната извън нерви. В отговор те извършват взрив на оживена станция на метрото в пиков час, който взима много жертви и после обявяват, че атентатът е дело на конспираторите, които искат да отслабят държавата. В знак на възмущение многолюдно шествие залива площадите и улиците на града. Хората протестират мирно пред празните сгради, където са се помещавали институциите на държавната власт - Президенството и Министерския съвет.
В един следващ момент около 20% от населението, които са привърженици на прателството, искат да напуснат града и вярват, че ще бъдат приети с отворени обятия. В ранна утрин, за да минимизират риска да бъдат подложени на физическа саморазправа от враждебното мнозинство, тайно и в синхрон те събират багажа си и се отправят към изходите на града. Формират се дълги километрови редици от автомобили, сякаш е бежанска вълна. Обаче правителството нарежда на армията да не ги допуска извън града, първо, защото няма как да се установи със сигурност дали тези, които твърдят, че са лоялни към правителството, не са пускали празни бюлетини, но още по-важно, защото правителството е убедено, че тези хора ще бъдат подложени на насилие и че жилищата им и имуществото им вече са ограбени. А това би компрометирало „празната чума” и би дало точка в моралната графа на вкопчилите се във властта политици. Правителството благодари на своите съграждани за тяхната лоялност и отговорност пред нацията, но точно в името на тези ценности ги призовава да се върнат по домовете си в града, понеже противното би означавало да се предадат пред вероломството на конспираторите от „празната чума”, които искат да отслабят държавата и демокрацията. Хората се връщат фрустрирани, гневни и уплашени от това, на което ще ги подложат съседите им. Но съседите не ги нараняват, само им помагат да си разтоварят багажите от колите и се връщат към основните си занимания.
Времето си минава и правителството така и не разкрива конспиративната организация, на която прехвърля отговорността за ниското доверие от избирателите. При това положение правителството решава да създаде враг. И намира такъв в лицето на една жена, която е запазила зрението си, когато всички останали са ослепели няколко години по-рано (препратка към една друга книга на Сарамаго - „Слепота”). След като тази информация става достояние на правителството, приемиерът и министърът на МВР решават, че е логично именно на тази жена и на обкръжението й да бъде вменена отговорността за противодържавната организация. Изпращат екип от полицейски агенти в града със задачата да установят и съберат доказателства, че тя ръководи конспиративната група против държавността. Агентите следят нея и обкръжението й, после ги подлагат на разпити. В крайна сметка ръководителят на разследването съобщава, че не открива доказателства за вината на жената. В отговор, министърът на МВР открито му нарежда да изфабрикува доказателства, което полицаят отказва да направи, за което заплаща с живота си, а убийството му е приписано на конспираторите. А медиите, в голямата си част контролирани от правителството, обявяват, че тази жена е разкрита като ръководител на престъпна изменническа група и е виновна за много злини. Няма хепиенд.
Това произведение е издадено за пръв път през 2004 г. Но е стряскащо колко много наподобява това, което се случва в реалния живот в България днес.
