Страх и омраза в етажната собственост

Няколко сблъсъка с моите съкооператори, които преобърнаха вярата ми в човешкия разум и възпитание

Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.

С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.

Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.

Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.

Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.

В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.

На ски в Банско

Малко ски, много шофиране и спа


Защо някои българси скиори имат неблагоразумието да пътуват хиляди километри път, за да се пързалят в Австрия, Франция или Италия? Чудя се. Ето, Банско е тук при нас, на разсто

яние 2 часа и 17 минути максимум и то ако има непочистена снежна покривка и няколко обърнати тира на Предела. В Банско има всичко – сняг, писти, съоръжения, автомобили, хотели, ресторанти, нощни заведения, стриптиз барове, емоции и добро настроение – като в Созопол, само дето е студено. Неотдавна за пореден път се отправихме към това добре познато, но въпреки това много вълнуващо място. Тръгнахме в петък вечерта, стигнахме безметежно в община Банско, въпреки предупрежденията, че поради обилния снеговалеж пътната инфраструктура може да се окаже трудно проходима за моя лек автомобил. Настанихме се в едно приятно хотелче, пихме по една ракия и се приготвихме за предстоящите два дни каране на ски и други проявления на активна почивка.

Ден първи
Не сме и очаквали ски зона Банско да е изключение от правилото, че нищо на този свят не е съвършено. Всички знаят, че на кабинковия лифт, който извозва туристите от града до пистите, се формират огромни опашки, макар иначе съоръженията горе да имат достатъчно капацитет да поемат потока от туристи. Много рядко съм виждал горе да се формират опашки, но на кабинковия лифт винаги, без изключение, се чака много – минимум час, а обикновено към два часа. Но добереш ли се веднъж до ски комплекса, оттам нататък проблем с чакането няма. По тази причина станахме рано с оглед на това да сме на кабинковия лифт към 8.30 часа. Но това, което видяхме там беше чудовищно – огрома съвкупност от хора, по своята численост съпоставими с армия на някоя неголяма велика сила, примерно Швейцария, въоръжени със ски, щеки, обувки, каски и прочие, беше заела огромно пространство в района около лифта. Пред касите също чакаха страшно много хора, за да си закупят карти за съоръженията. Видимо,точно този ден, един работен ден не би стигнал на човек да си закупи карта, да се качи на лифта и да направи едно спускане. Но ние си бяхме взели карти още предния ден. Поради липса на бог знае колко алтернативни варианти, се наредихме на тази „опашка” с надеждата, че за два часа и половина ще дойде и нашият ред. Сред хората се усещаше изнервеност, да не кажа агресия, характерни за такъв тип ситуации, при които човек вместо да се забавлява (с каквото намерение е отишъл някъде), чака. Хем е платил немалко пари, хем сякаш му е отнета значителна част от времето, отредено за разтоварване и почивка. Видимо на опашката нямаше ред – чакащите граждани се блъскаха, яростно отстоявайки позициите си и напредвайки със скорост, на която всеки уважаващ себе си амбициозен охлюв би се присмял. Някои граждани заставаха на произволни места на опашката пред други чакащи граждани, което пораждаше негодувание сред последните, заплашващо да прерасне в батални сцени. По едно време кабинките спряха да се движат, поради преустановено електрозахранване. Може би е авария, която скоро ще бъде отстранена, мислехме си ние. Случват се такива неща понякога. След няколко минути лифтът отново започна да функционира, но не за дълго. Повторното спиране продължи повече от обичайното. Сред чакащите започна да се поражда съмнение дали съоръженията изобщо ще бъдат пуснати отново. Нямаше никаква информация затова какво случва и отделни хора се поддаваха на своето малодушие и се отказваха, за да се отдадат на друга амбициозна, но все пак осъществима цел, а именно да възстановят парите си за картите.Повечето обаче бяха раздвоени – да се омитат ли от опашката или да пазят позициите си, за които са пожертвали толкова часове чакане. Да напуснат опашката и минути след това съоръженията да бъдат пуснати би било истинска лична трагедия. Залогът беше голям. Към 11.00 часа ние бяхме на такава позиция, която по моя преценка беше на около час и половина от финала и то ако електрозахранването бъде възстановено веднага. Затова се присъединихме към малодушните и се отказахме.

В зоната на опашките имаше две лица с баджове и якета с надпис наименованието на фирмата, стопанисваща съоръженията. Те станаха обект на разнообразни въпроси: „ще се пускат ли съоръженията”, „днес е един загубен ден, кво прайм”, „ще се възстановяват ли парите”, „къде ще се възстановяват парите” и прочие въпроси, породени от спекулациите, които възникваха вследствие на липсата на информация. Двамата служители бяха видимо затруднени. Въпросите, които им се отправяха бяха на чужди езици и от естество, което явно надхвърляше интелектуалния им капацитет или нивото им на осведоменост, или и двете. В израженията им се четеше обърканост, донякъде паника от безпомощността и безсилието им да отговорят на очакванията на питащите. Същевременно обаче израженията им издаваха усещане за значимост – в този момент те бяха важни хора, на които толкова много туристи разчитаха.

Тяхната функция се свеждаше до това да ограничават достъпа на разгневените скиори до административната част на съоръжението. На отправяните към тях въпроси къде се възстановяват парите за картите, те посочваха към касите, но на логичния следващ въпрос какво правим като на касите няма никой, а там, където има, не протича никакъв процес на връщане на пари, те не можеха да отговорят. На желаещите да отидат в администрацията, където да предяват своите платени, но неизползвани карти, служителите отговаряха, че всички са на оперативка в хотел „Стражите”. „Всички шефове са там”, казваше служителят, който изглеждаше по-умен и явно изпълняваше функцията „мозък на групата”. „Но аз не търся шеф, а някй касиер да ми върне парите”, отвръщаха някои, в отговор на което служителите безпомощно, но непреклонно и императивно повдигаха рамене.

В следващия момент всички каси затвориха и щорите бяха спуснати, което беше посрещнато с възмутени възгласи „Уууу” и порой от хвърлени снежни топки, а на моменти и твърди предмети. Усещането за несправедливост, съчетано с естественото за някои млади граждани с буен нрав желание за бунт срещу естаблишмента заплашваше да прерасне в улични безредици и характерното за такъв род прояви унищожаване на имущество, физическа саморазправа, вулгарни викове и прочие. В крайна сметка дойде полиция и духовете се усмириха. А следобед същия ден парите за неизползваните карти бяха възстановани.

Нашият спортен ден продължи с опит да се доберем до ски зона Добринище на няколко километра от Банско, който се оказа неуспешен поради обстоятелството, че много коли се бяха отправили по този път, който местните власти явно не обичат да почистват, поради което същите закъсваха и формираха непреодолими задръствания. В крайна сметка отидохме на писта Кулино край Разлог, по която се спуснахме с найлони (беше много забавно), след което отидохме на спа, където се наслаждавахме последователно на сауна, басейн ,джакузи и парна баня. Беше един много хубав ден - малко ски, много шофиране, скускане с найлони и спа. Много хубаво.

Ден втори
Поучени от опита от предходния ден, станахме също толкова рано и с автомобила се отправихме нагоре към Бъндеришка поляна, където стигнахме и паркирахме бързо и без никакви препятствия. Работеше само една каса, но опашката пред нея не беше голяма – видимо около 15 метра. „Имало, значи, и по-лесен начин”, мислехме си ние, „Тук едва ли ще чакаме повече от 23 минути”. Мудността, с която гражданите биваха обслужвани, обаче, бързо изби от главите ни тази мисъл. И все пак динамика не липсваше. Будни граждани с изострено поради продължителното чакане чувство за справедливост и призвание да бранят същото, отправяха остри забележки, даже закани за физическа саморазправа към други граждани, които подозираха в пререждане. А такова усещане се създаваше поради, тъй като хората бяха много, липсваха ограждения и всякакъв ред, тъй че на моменти не можеше да се проследи кой кога, къде и защо се е наредил. Някои туристи даваха пари на свои познати в по-предни позиции на опашката, за да им закупят карти, което пораждаше небивало раздразнение сред останалите чакащи. При поредното предаване на пари на човек в близост до гишето една едра и закръглена гражданска на видима възраст 40-45 г. облечена с кожени одежди и ботуши с токчета, и с много грим на лицето, не успя да се овладее, откъсна се от опашката и с няколко крачки се оказа при предаващия парите, избута му ръката и крещеше истерично „няма да даваш пари, като ще купуваш, отивай назад”. Множеството я подкрепи с възгласи. „Болышая група”, опитваше се да надвика тълпата един руски турист, на което му беше отговорено, че като е болшая, да ходят да си се редят отзад на опашката. Всъщност някои по-големи групи (предимно руски) туристи излъчваха един или двама човека да закупят карти за всички, в което аз не виждам бог знае какъв проблем, дори напротив, мисля, че така е по-бързо, отколкото, ако всички се редят поотделно. Но явно за много от останалите надделяваше интерпретацията, че справедливостта изисква всички да чакат поравно, макар и по-дълго. Хората крещяха, заканваха се, ожесточаваха се, напрежението растеше. Едва не се стигна до батални сцени. Касиерката си подаде главата през гишето и се провикна: „Ама моля ви се, какво правите, ще премажете някой, ще дам карти на всички, спокойно!”. В крайна сметка, след около 73 минути чакане, се сдобихме с безценните пластики и се насладихме на наистина много добро каране в пресния, пръхкав навалял нов сняг.

Всъщност Банско не е лошо място за ски. Да, не е чак толкова мащабно като някои курорти в Австрия и Франция, които съм посещавал, но все пак не липсва разнообразие от места за каране, а съоръженията имат достатъчен капацитет да поемат голям брой туристи, така че рядко да се формират опашки, стига да се добереш дотам някакси. Но организационните неуредици, които правят достъпа до ски зоната цяло приключение (в лошия смисъл) могат да откажат и най-упорития фен на Банско, което ценово не отстъпва на европейските ски курорти. Хайде, за някои несъвършенства може да се прояви разбиране. Кабинковият лифт е един и докато не бъде изграден още поне един, няма бог знае колко възможности да се реши проблема с недостатъчния му капацитет. Но защо да не може има ред на опашките, така че да не се стига до ожесточени сблъсъци и физическа саморазправа? Да работи само една каса, когато има стотици чакащи е абсурдно. Икономията от заплатите на една или две касиерки по всяка вероятност доста повече вреди, отколкото спестява. Толкова ли е трудно в случай на авария да се дава информация на хората какво се случва чрез светлинни табла или служители да минават и да информират хората, за да могат последните да вземат информирано решение дали да стоят да чакат. Защо никой не може да обясни къде и кога се възстановяват пари за неизползвани карти, толкова ли е трудно да се наемат служители, които могат поне малко да си служат с чужди езици? Това са елементарни неща, които не изискват бог знае колко усилия и инвестиции, но липсата им доста влошава нещата.