Страх и омраза в етажната собственост

Няколко сблъсъка с моите съкооператори, които преобърнаха вярата ми в човешкия разум и възпитание

Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.

С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.

Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.

Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.

Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.

В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.