Не отнемайте Спиро от клиентите му

Защо не е правилно да се слагат горни лимити на таксиметровите услуги

Редно ли е държавата да определя колко най-много може да струва таксиметровият превоз. По този въпрос разсъждавахме наскоро съвместно с колегата Огнян, журналист в небезизвестен столичен седмичник. Мярката се обосновава с необходимостта гражданите да бъдат защитени от таксита измамници. Но дали наистина е така? Замислихме се


снимка: Дневник

 например за ЕТ „Спиро Мултитранс”. Откъде накъде държавата ще решава, че Спиро не може да превозва пътници на цена от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой (или същите цени в евро, ако пътниците са чужденци)? Спиро така си е решил. Ако не искаш, не се качваш при Спиро, а в друг таксиметров автомобил. Спиро създава добавена стойност за своите клиенти, която той е остоностил на 8 лв. на километър. Той полага усилия, влага отношение, старае се да осигури максимален комфорт на своите пътници – пуска им чалга, пуши цигари марка Арда (без филтър), в купето мирише на изгорели газове, които си взаимодействат едновременно с ухание на пот (може би на Спиро или останала от други негови пътници), много силна миризма на парфюм и наслоен аромат, който се носи от препълнения с фасове пепелник, а същият не е измиван, откакто Спиро си е набавил таксиметровия автомобил. Спиро държи на висококласния интериор на автомобила. От предното (мърляво) стъкло стърчи стойка с джи ес ем и такава за джи пи ес устройство. Има инсталирано малко телевизорче, от което понякога се излъчват клипчета от телевизия „Планета”. От огледалото виси ароматизатор борче, редом до иконка с богородица и младенеца, а до тях виси и кръст с блестящи елементи. Един вид, по своя уют, купето наподобява тираджийска кабина. Седалките са на лекета, таблото, дръжките, всичко е наслоено с мръсотия до такава степен, че всяко съприкосновение с който и да е елемент от автомобила дарява пътника с един вид съкровена свързаност със света на Спиро, поне докато не се умие хубаво е не занесе дрехите си на химическо чистене. На пода се въргалят всякакви боклуци – пликчета, салфетки, празни шишета, люспи от семки, фасове и прочие. Спиро кара бързо, с резки движения, пили гуми, псува ожесточено останалите участници в движението и поглежда към пътника си с изражение, което изисква съпричастност. Спиро е грижовен, един вид, дарява пътниците си с наситени впечатления и парчета щастие. Най-лесното е да закараш автомобила на автомивка, да го поддържаш чист, да си любезен с пътниците, да ги питаш какъв маршрут предпочитат и прочие и прочие. Но не всеки може да предостави на пътниците тръпката от това да пътуваш в таксиметровия автомобил на Спиро.

Сигурно на някои хора действително им харесва да се возят при Спиро и са готови да платят дори повече от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой. Истината е, че Спиро не би съществувал, ако нямаше достатъчно такива хора. Да се пречи на Спиро да доставя ползи на клиентите си е погрешно. Да лишаваш последните от Спиро – също. Оказва се, както коментираше с възмущение моят събеседник, че видимата ръка на чиновника отстранява Спиро от мястото, което невидимата ръка на пазара му е отредила. И това се представя, един вид, тъй сякаш чиновниците защитават заблудените пътници от Спиро, който бил измамник. Но в крайна сметка, какво изобщо значи такси менте? Таксиметровият автомобил, обозначен като такъв, бива управляван от водач, който превозва пътници от точка А до точка Б срещу заплащане. Самият водач следва да има право да управлява МПС и да има необходимите документи от органи на държавната власт, които удостоверяват, че той отговаря на определени изисквания, за да може да превозва пътници. Значи, за да бъде едно такси менте, трябва да липсва някой от елементите – водачът да няма право да управлява автомобил, да няма лиценз, или да изисква от клиентите си цени, които надхвърлят обявените на стикерите, залепени на предното и страничните стъкла. Но цената в самата си същност не определя едно такси като измамник. Ако Спиро брандира автомобила си с надписи, наподобяващи наименованията на негови конкуренти, ако размества редовете на стикерите с цените, за да заблуди пътниците, или си служи с други способи, които биха могли да се възприемат като непочтени, ако за чужденците е трудно да се ориентират, и прочие и прочие...,това са неща, които могат да се решат с други мерки. Но доколкото Спиро е обозначил ясно, с големи букви и цифри, на български и на английски език, че цената на услугата му е 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой, и доколкото конкуренцията в бранша предоставя достатъчно голям избор от таксиметрови фирми, всеки е свободен и отговорен да реши дали да бъде пътник на Спиро. Ако Спиро спазва правилата и не затаява информация за ценовите си условия, то може да приемем, че невидимата ръка на пазара е поставила Спиро на същия.

Действително, наглостта на част от таксиметровата съвкупност е толкова дразнеща, че как да не си кажеш „абе я да им сложим таван на цените на тия боклуци”. А след като такава мярка се радва на широко одобрение, нормално е и чиновниците да си кажат „що пък не”. Обаче замислете се, сега такситата, утре нещо друго. Ето, на някои висши ръководни кадри в държавата вече им хрумна да борят и спекулата в цените на храните, после на някой ще му хрумне да се занимава с цените на лекарствата, книгите, пиенето, та и до бардаците накрая може да стигнат. Административното регулиране на цените е опасно залитане и е едно и също в самата си същност, независимо за какви стоки или услуги става въпрос. А иначе няма лошо държавата да се бори със спекулата, ама с по-приемливи способи - не допуска няколко големи доставчици да се наговарят помежду какви да са цените, да не допуска монополи да злоупотребяват с монополното си положение и прочие мерки, които да създават конкурентна среда и информираност за потребителите. Най-лесното е да сложиш таван на цените.

Една вечер в Night Flight (прев. на бълг. Мощен поует)

 Впечатления от света на хай лайф поп фолка

Неотдавна имах облагата да попадна в клуб Night Flight (в превод на български Мощен поует) –интересно място, намиращо се в идеалния център на София, носител на духа и ценностите на модерната поп-фолк култура. Не че поп-фолкът ми е непознат. Сред приятелското ми обкръжение нерядко прибягваме до този инструмент за разтоварване, дори смея да се нарека познавач на жанра, един вид. Имам зад гърба си три посещения в Ориент клуб 33 в Студентски град и едно посещение в БИАД. Но Night Flight засенчи предишния ми опит в чалгата и го обогати с няколко пласта нови впечатления, да не кажа емоции – в добрия или лошия смисъл, е отделен въпрос.

Всичко започна оттам, че едно момиче, с което прекарвахме съвместно времето си в бара на едни наши приятели, заяви, че ще присъства на рожден ден, който се провежда на въпросното място. Останалите от групата, все мъже, преценихме, че не би било твърде неуместно да я последваме на мероприятието с цел да я изложим. Така и направихме. Натоварихме се на две таксита и се отправихме към това непознато и вълнуващо място. Night Flight е разположен на бул. Мария Луиза, недалеч от ЦУМ, Халите, синагогата и джамията. Отвън чалготеката не се отличаваше значително от други заведения от такъв тип – голям вход, светещ надпис, афиши, червен килим пред входа, разположен между ограждение от червени въжета, висящи на блестящи позлатени стойки, създаващи усещането за VIP. Служителите на заведението поискаха да удостоверим пълнолетието си с документ за самоличност. Един от нас, гражданин на Република Италия, нямаше такъв. След кратка беседа, охраната допусна гражданина с предупреждението, че при проверка има риск да бъде задържан от органите на реда, един вид влиза на своя отговорност. Когато дойде моят ред, служителят ме огледа и  се обърна към всички нас с коментар по мой адрес „Господинът,…така облечен…май не може да влезе…” В тона на гласа му обаче нямаше достатъчно решителност. Усещах, че се колебае. Затова продължих да крача, но следях реакциите му с периферното си зрение. Той направи две крачки и с равен, умерено учтив, но императивен тон изиска: „Господинът,…това яке задължително на гардероб”. Бях със скиорското си яке. „Разбира се”, отвърнах. Отправих се към следващия етап от моя поход към хай лайфа – мястото, на което да заплатя входна такса – 5 лв. за жени и 10 лв. за мъже (дискриминация по признак пол, както и да го погледнеш). В този момент се разколебах дали не би било по-добре да се омитам от това място, но устоях на този порив на малодушие. След като заплатих 10 лв., длъжностното лице ми каза с нетърпящ възражение тон „ще трябва да свалите и суитчъра”. Послушно оставих на гардероб (срещу 2 лв. такса) якето си и връхната си дреха и, останал вече само по риза, без характеризиращи признаци от типа на дълги коси, бради и обеци, можех спокойно да се слея с тълпата (стига да не ми гледат кецовете).

Влязохме в основния салон – огромно пространство с множество сепарета на няколко нива, не липсваха пространства, достатъчно обширни, така че посетителите да могат да танцуват на воля. Блицовете и лазерите бяха впечатляващи - във всички цветове на дъгата и комбинации от цветове. Интериорът беше модернистичен, да не кажа футуристичен, но с много, много вкус. А върху стълбищни конструкции и платформи танцьорки радваха очите на присъстващите. Огромна сцена – на нея две предизвикателно облечени изпълнителки (руси) и един изпълнител даряваха публиката с радост и добро настроение, подпомагани от музиканти – един на йоника, един на струнен електрически инструмент и няколко на духови такива. На огромните екрани зад сцената се редуваха клипове, рекламиращи екскурзии в Бурса и Измир, и поздравителни адреси от типа „Цецо поздравлява компанията с песента Кой ще гали котето любовно”. Добре изглеждащи гражданки, много руси и облечени с къси роклички и стилни високи токчета, танцуваха по масите.

Гражданите бяха с ризи и сака с блестящи елементи и атрибути от типа голяма катарама на колана с инициали на известна модна марка, примерно D&G. Но при всички положения, бих казал, че публиката беше облечена с много стил и вкус. Поръчахме бутилка уиски и на свой ред започнахме да се наслаждаваме. Редуваше се хит след хит, поздрав след поздрав. Блицовете и прожекторите много допринасяха за атмосферата. В един момент от тавана заваляха конфети, множество конфети, всичко се покри от конфети. Това създаде един вид особено празнична атмосфера, достатъчно позитивна, за да отклони вниманието ни от неудобството, че част от тези конфети попаднаха в чашите ни с уиски. През 10 минути диктор обявяваше, че

някой си има рожден ден. В този момент оркестърът започваше да изпълнява песента Happy Birthday to You, която в следващия момент прерастваше в известния ни рефрен (познат от творчеството на Орлин Памуков и Илиян) „Честит рожден ден, хепи бърдей ту ю, милионер във евро и всички екстри. Няколко души от персонала под светлината на специално определен за целта прожектор се отправяха към сепарето на поздравения рожденик с бутилка/и шампанско в голяма шампаниера, няколко факли и поднос със салфетки, които празнуващите да хвърлят с едно особено движение на ръката, което да породи асоциативни усещания у хвърлящите и присъстващите, че се мятат пачки банкноти (салфетките са интересен елемент от прекарването в поп фолк заведение, те не са никак евтини и е забранено да бъдат вкарвани отвън, но това е отделна тема). Присъединяваха се също така двете изпълнителки, изпълнител и част от музикантите, които свиреха и пееха една песен, така да се каже „на ушенце” на празнуващата компания, част от чиито членове танцуваха по масите. И всичко това под светлината на прожектор.

Първата бутилка уиски приключи. Падаше се някъде по 1,5-2 малки питиета средно на човек, което изразено в пари беше около 23 лв. на човек. Сервитьорът волно или неволно, надписа сметка ни с около 3-4 питиета, което щеше да остане незабелязано, ако не беше острият и задълбочен поглед на един от гражданите в нашата весела компания. След кратък разговор, уредихме тази дреболия. Поръчахме втора бутилка уиски, която, поради намалената численост на компанията, ни струваше по 35 лв. на човек, но пък количеството беше достатъчно. Преместихме се в голямо сепаре, за да се присъединим към рождения ден, на който беше поканено момичето, което отидохме да изложим. Танцувахме, хвърляхме салфетки и пяхме, почти до зори.

Тази вечер ми струваше 80 лв. (10 лв. вход, 2 лв. гардероб, 23 лв. моята част от първата бутилка уиски, 35 лв. за втората бутилка и 10 лв. консумация на предишното място) и всяка една стотинка си заслужаваше напълно. Докоснах се, макар и за малко, до един различен свят, придобих много нови впечатления. Не че бих повторил, но в крайна сметка, дори и този свят да ви се струва пошъл, фалшив и един вид извратен, няма лошо да попаднете за кратко в него с чисто опознавателна цел. И ако може, да не се фрустрирате, а да извлечете забавното от цялата работа. Аз лично се забалвявах искрено, за добро или за лошо.

Разходка Чепеларе-Гела





Коктейл на съставни единици

Пернишки бейлиз - традиционен български коктейл

Молба

София, ул. Врабча

БНТ не трябваше да купува ТВ правата за световното по футбол

Ръководството на Българската национална телевизия решило да не излъчва няколко мача от световното първенство по футбол, за да излъчи мачовете на националния отбор по волейбол. Дали това решение е правилно? Категорично не. Но не защото световното е по-значимо събитие от българските мачове по волейбол. Очевидно и към двете има интерес, въпрос на лични предпочитания. Това би била дискусията, ако живеехме във времето, когато БНТ беше единствена и от избора на нейните редактори зависеше какво ще гледат зрителите. Но в наши дни, когато има може би над сто телевизии, между които достатъчен брой такива с национално покритие, е пълен абсурд да има събитие, което привлича значителен интерес от страна на аудиторията и то да не бъде излъчено по никоя телевизия. Е, в случая каквото и да решават в спортната редакция на БНТ, поне едно от двете събития (няколкото мача от световното или волейбола) ще остане неизлъчено, понеже са по едно и също време.

Логически погледнато такова нещо не би трябвало да се случва, но явно може, щом БНТ е закупило правата за излъчване и на двете събития. И тук възниква въпросът защо изобщо ги е закупила? За правата за световното БНТ е платила 2.1 млн. евро. Нормално инвестициите се предприемат с цел реализиране на печалба, в случая привличане на зрителска аудитория и реализиране на приходи от реклама. Но явно в БНТ не мислят така, щом с лека ръка решават да не излъчат нещо за което са платили около 90 хил. евро (пада се малко повече от 30 хил. евро средно на мач, а няма да се излъчат изцяло три мача). Значи това е чисто прахосничество. Което не би ме смутило чак толкова, ако телевизията беше частна. Собственикът така е решил, предприятието си е негово, да си троши парите както си иска. БНТ обаче е държавна, издържа се с държавна субсидия в размер на около 60 млн. лв., които  се формират от данъците на всички трудещи се хора в страната и от тази гледна точка такова разхищение е неприемливо. Но БНТ е „обществена” телевизия, ще кажат някои, и не се води от мотива да печели. Добре де, щом не е целта да печели, все някаква цел трябва да има – да създава други тип ползи за зрителите. А каква е ползата от това, че гледам световното по БНТ, вместо по Нова телевизия или Би ти ви? Единствената разлика е, че вместо да излъчват реклами преди и след мач и на полувремето, се наслаждавам по-продължително на коментаторите и събеседниците в студиото на БНТ. Е ако това е „ползата”, която струва 2.1 млн. евро, бих уволнил този, който е решил да ги похарчи, ако парите бяха мои.

Това, че държавната телевизия разхищава пари е лошо, но още по-лошо е, че едновременно с това лишава футболните фенове от възможността да гледат това, което им е интересно, защото въпросните мачове изобщо няма да бъдат излъчени пряко. Не е възможно една частна телевизия да плати милиони за правата да излъчи нещо и да не го излъчи. От гледна точка на личния материален интерес няма логика да правиш инвестиция без  да очакваш, че ще спечелиш от нея. Това може да се случи само, когато се разпореждаш с чужди пари (в случая на тези, които плащат данъци) и никой не ти търси сметка. Някои ще кажат, че не всичко в живота се свежда до пазар и материален интерес (просто железен аргумент). ОК, няма да влизам в идеологически дискусии, само ще обобщя: първо, държавата е разхитила пари, за да закупува телевизионни права за футболни мачове, които не излъчва, и второ, футболните фенове са лишени от възможността да наблюдават същите тези мачове. А какво щеше да бъде, ако частна телевизия беше купила правата? Първо, и футболните, и волейболните фенове щяха да гледат това, което им се гледа.  И второ, държавата нямаше да разхищава пари.

Изводът е очевиден. Горното е добър пример как понякога държавната активност за неща, които не са й работа, но се представят зад обвивката на някакъв вид „обществен” интерес, който се извисява над грубия материализъм, всъщност водят до вреден резултат.

Уволнение

Днес уволниха човек. Съобщиха й го сутринта. Колежките й казаха, че ако чуят, че някъде търсят да наемат човек с нейната професия, непременно ще й се обадят. Тя се разплака и си тръгна бързо от канцеларията. Разговорите между колежките (все жени на средна възраст) се въртят около следното: “Много ми е мъчно за нея”, “Предложих й да излезем всички с нея, но тя се разплака и си отиде”, “Ето, никой не е застрахован”, “Много е тъжно, аз не очаквах, че кризата може да удари така, че лично да се усети, но ето...” В другата стая пък девойките реват.

Едва ли това учудва някого - нормални човешки реакции на случващото се - емоционални, изпълнени с тревога, страх, несигурност. В интерес на истината, нямам високо мнение за работата на колежката, по-точно не ми допадаше отношението й към работата. Ако беше моя подчинена, бих провел разговор с нея на тази тема. Но не за това става дума.

Уволнения и съкращения винаги е имало и ще има. Но ми въздейства начинът, по който тази жена лично изживява уволнението. Свикнал съм да виждам уволненията като числа и формули в ексел и в по-малка степен като човешки съдби и болезнени лични трагедии, каквито уволненията в повечето случаи са. Не че не съм се замислял, но е друго усещането да го видиш лично и непосредствено. И всъщност е убийствено ясно, кризата не е нещо абстрактно - суха неразбираема статистика и терминология. Тя се изразява в съсипани бизнеси, нереализирани умения, изгубени години и в крайна сметка опропастени човешки животи. Лошо. И ако наистина най-лошото тепърва предстои, значи десетки, дори стотици хиляди хора в България ще изживяват такива лични трагедии в предвидимо бъдеще. А останалите ще живеят в несигурност и стрес. Тъжно, много тъжно. Нема ред.