Уволнение

Днес уволниха човек. Съобщиха й го сутринта. Колежките й казаха, че ако чуят, че някъде търсят да наемат човек с нейната професия, непременно ще й се обадят. Тя се разплака и си тръгна бързо от канцеларията. Разговорите между колежките (все жени на средна възраст) се въртят около следното: “Много ми е мъчно за нея”, “Предложих й да излезем всички с нея, но тя се разплака и си отиде”, “Ето, никой не е застрахован”, “Много е тъжно, аз не очаквах, че кризата може да удари така, че лично да се усети, но ето...” В другата стая пък девойките реват.

Едва ли това учудва някого - нормални човешки реакции на случващото се - емоционални, изпълнени с тревога, страх, несигурност. В интерес на истината, нямам високо мнение за работата на колежката, по-точно не ми допадаше отношението й към работата. Ако беше моя подчинена, бих провел разговор с нея на тази тема. Но не за това става дума.

Уволнения и съкращения винаги е имало и ще има. Но ми въздейства начинът, по който тази жена лично изживява уволнението. Свикнал съм да виждам уволненията като числа и формули в ексел и в по-малка степен като човешки съдби и болезнени лични трагедии, каквито уволненията в повечето случаи са. Не че не съм се замислял, но е друго усещането да го видиш лично и непосредствено. И всъщност е убийствено ясно, кризата не е нещо абстрактно - суха неразбираема статистика и терминология. Тя се изразява в съсипани бизнеси, нереализирани умения, изгубени години и в крайна сметка опропастени човешки животи. Лошо. И ако наистина най-лошото тепърва предстои, значи десетки, дори стотици хиляди хора в България ще изживяват такива лични трагедии в предвидимо бъдеще. А останалите ще живеят в несигурност и стрес. Тъжно, много тъжно. Нема ред.