Епопея на глупостта

Вчера изтеглиха темата по литература за влизане в Софийския университет - „Подвиг и памет” в „Епопея на забравените” на Иван Вазов. Според новините по първа програма събитието било „кулминацията на кандидатстудентската епопея”. Представям си хилядите младежи, които напрягат мозъците си и паметта си да изпишат 7-8 страници литературно-интерпретативно съчинение, в което да демонстрират асоциативни разсъждения. Не знам какво означава, но това се очаквало от кандидатите. Навън пък тълпи развълнувани родители и други роднини се тревожат и водят телефонни разговори, а по медиите новината е топ за деня, за следващия ден, че и за по-следващия.

А всъщност цялата тази суетня и вълнения е толкова безсмислена. До неотдавна залогът беше влизане в казарма за девет месеца, което поне за мъжката част от кандидатстудентската съвкупност беше достатъчен мотив да се стремят отчаяно към НЯКАКВА специалност (слава на Аллах, отървахме казармата). Но при отпадането на тази опасност се чудя как може провеждането на един кандидатстудентски изпит да е толкова обществено значимо събитие, а влизането в български държавен ВУЗ да е толкова забележително постижение в личен план.

Като ученик, много мразех учебната дисциплина „литература”. Все пак новината ме разчувства и не можах да се сдържа да не изровя една стара тетрадка със записки от часовете по литература в гимназията. Ето един пасаж:

„Синтезът свобода-смърт се изразява в жертвоготовната идея за непоколебемо служене на възрожденската кауза. Той се ражда и по логиката на парадоксалното поетическо мислене, което ще създаде не само пророчеството, но и неразчленимия възел на тленност и безсмъртие, вплел в себе си надежда и отчаяние, порив и агония, за да помири „Жив е той” и „Той не умира” в символа на свободата – „безсмъртие – смърт”. За възрожденския поетически образ на свободата е характерна и една много съществена особеност – конфликтна темпоралност. Художествената концепция за свободата е подвижна във времето – образът й се мярка или в миналото, или в бъдещето, или в едно идеално настояще, но винаги в опозиция на реалната действителност. Конфликтът е осъществен във времето…..”
………………….

Чудя се как изобщо съм успял да завърша гимназия. Ако трябваше днес да заучавам и да възпроизвеждам толкова дълбоки и сложни интерпретации, съвсем не на шега, щях да си остана без средно образование. Ето още готини записки:

"Цикълът „Зимни вечери” има мозаечна структура, изградена на основата на фрагментарно натрупване на образи и картини……не се чете… е пътешествието на лирическия аз през художественото пространство………………………………….
……………………………….цикълът като цяло се характеризира с бърза и дисонансна смяна на дизхармоничните и романтични фрагменти, като болезненото в творбата за човека страдание е не толкова, колкото онази носталгия по нещо недостижимо и красиво, което се прокрадва в човешките копнежи, в снежната белота на цигулката и томителните тонове на цигулката. В този аспект цикълът се доближава до основната проблематика в творчеството на Дебелянов, разминаване между блян и действителност."

Учих в сравнително добра гимназия като за София, което ме навежда на мисълта, че такива неща човек трябва да пише на изпит по литература, за да влезе в университтет. Тия пасажи бледнеят пред други безумия, записани в тетрадки, които явно са изхвърлени, за жалост. Още си спомням за хоризонталата на пътя и вертикалата „земя – небе”, които образували координатна система, в чиито център бил Антимовския хан. А от това следваха някакви фамозни изводи, за които за съжаление не мога да се сетя.

Чудя се какъв е смисълът хората да влагат интелектуален и материален ресурс да сътворяват такива интерпретации върху литературни произведения. На мен ми се струват абсолютно безполезни, което може би се дължи на моето неразбиране. За хората, които ги сътворяват, това усилие вероятно им носи някаква душевна и житейска хармония, което само по себе си не е лошо. Лошото е, че на хиляди злочести кандидат студенти се налага да губят време, усилия и пари, за да развиват безполезното умение да възпроизвеждат глупости.