На ски в Банско

Малко ски, много шофиране и спа


Защо някои българси скиори имат неблагоразумието да пътуват хиляди километри път, за да се пързалят в Австрия, Франция или Италия? Чудя се. Ето, Банско е тук при нас, на разсто

яние 2 часа и 17 минути максимум и то ако има непочистена снежна покривка и няколко обърнати тира на Предела. В Банско има всичко – сняг, писти, съоръжения, автомобили, хотели, ресторанти, нощни заведения, стриптиз барове, емоции и добро настроение – като в Созопол, само дето е студено. Неотдавна за пореден път се отправихме към това добре познато, но въпреки това много вълнуващо място. Тръгнахме в петък вечерта, стигнахме безметежно в община Банско, въпреки предупрежденията, че поради обилния снеговалеж пътната инфраструктура може да се окаже трудно проходима за моя лек автомобил. Настанихме се в едно приятно хотелче, пихме по една ракия и се приготвихме за предстоящите два дни каране на ски и други проявления на активна почивка.

Ден първи
Не сме и очаквали ски зона Банско да е изключение от правилото, че нищо на този свят не е съвършено. Всички знаят, че на кабинковия лифт, който извозва туристите от града до пистите, се формират огромни опашки, макар иначе съоръженията горе да имат достатъчно капацитет да поемат потока от туристи. Много рядко съм виждал горе да се формират опашки, но на кабинковия лифт винаги, без изключение, се чака много – минимум час, а обикновено към два часа. Но добереш ли се веднъж до ски комплекса, оттам нататък проблем с чакането няма. По тази причина станахме рано с оглед на това да сме на кабинковия лифт към 8.30 часа. Но това, което видяхме там беше чудовищно – огрома съвкупност от хора, по своята численост съпоставими с армия на някоя неголяма велика сила, примерно Швейцария, въоръжени със ски, щеки, обувки, каски и прочие, беше заела огромно пространство в района около лифта. Пред касите също чакаха страшно много хора, за да си закупят карти за съоръженията. Видимо,точно този ден, един работен ден не би стигнал на човек да си закупи карта, да се качи на лифта и да направи едно спускане. Но ние си бяхме взели карти още предния ден. Поради липса на бог знае колко алтернативни варианти, се наредихме на тази „опашка” с надеждата, че за два часа и половина ще дойде и нашият ред. Сред хората се усещаше изнервеност, да не кажа агресия, характерни за такъв тип ситуации, при които човек вместо да се забавлява (с каквото намерение е отишъл някъде), чака. Хем е платил немалко пари, хем сякаш му е отнета значителна част от времето, отредено за разтоварване и почивка. Видимо на опашката нямаше ред – чакащите граждани се блъскаха, яростно отстоявайки позициите си и напредвайки със скорост, на която всеки уважаващ себе си амбициозен охлюв би се присмял. Някои граждани заставаха на произволни места на опашката пред други чакащи граждани, което пораждаше негодувание сред последните, заплашващо да прерасне в батални сцени. По едно време кабинките спряха да се движат, поради преустановено електрозахранване. Може би е авария, която скоро ще бъде отстранена, мислехме си ние. Случват се такива неща понякога. След няколко минути лифтът отново започна да функционира, но не за дълго. Повторното спиране продължи повече от обичайното. Сред чакащите започна да се поражда съмнение дали съоръженията изобщо ще бъдат пуснати отново. Нямаше никаква информация затова какво случва и отделни хора се поддаваха на своето малодушие и се отказваха, за да се отдадат на друга амбициозна, но все пак осъществима цел, а именно да възстановят парите си за картите.Повечето обаче бяха раздвоени – да се омитат ли от опашката или да пазят позициите си, за които са пожертвали толкова часове чакане. Да напуснат опашката и минути след това съоръженията да бъдат пуснати би било истинска лична трагедия. Залогът беше голям. Към 11.00 часа ние бяхме на такава позиция, която по моя преценка беше на около час и половина от финала и то ако електрозахранването бъде възстановено веднага. Затова се присъединихме към малодушните и се отказахме.

В зоната на опашките имаше две лица с баджове и якета с надпис наименованието на фирмата, стопанисваща съоръженията. Те станаха обект на разнообразни въпроси: „ще се пускат ли съоръженията”, „днес е един загубен ден, кво прайм”, „ще се възстановяват ли парите”, „къде ще се възстановяват парите” и прочие въпроси, породени от спекулациите, които възникваха вследствие на липсата на информация. Двамата служители бяха видимо затруднени. Въпросите, които им се отправяха бяха на чужди езици и от естество, което явно надхвърляше интелектуалния им капацитет или нивото им на осведоменост, или и двете. В израженията им се четеше обърканост, донякъде паника от безпомощността и безсилието им да отговорят на очакванията на питащите. Същевременно обаче израженията им издаваха усещане за значимост – в този момент те бяха важни хора, на които толкова много туристи разчитаха.

Тяхната функция се свеждаше до това да ограничават достъпа на разгневените скиори до административната част на съоръжението. На отправяните към тях въпроси къде се възстановяват парите за картите, те посочваха към касите, но на логичния следващ въпрос какво правим като на касите няма никой, а там, където има, не протича никакъв процес на връщане на пари, те не можеха да отговорят. На желаещите да отидат в администрацията, където да предяват своите платени, но неизползвани карти, служителите отговаряха, че всички са на оперативка в хотел „Стражите”. „Всички шефове са там”, казваше служителят, който изглеждаше по-умен и явно изпълняваше функцията „мозък на групата”. „Но аз не търся шеф, а някй касиер да ми върне парите”, отвръщаха някои, в отговор на което служителите безпомощно, но непреклонно и императивно повдигаха рамене.

В следващия момент всички каси затвориха и щорите бяха спуснати, което беше посрещнато с възмутени възгласи „Уууу” и порой от хвърлени снежни топки, а на моменти и твърди предмети. Усещането за несправедливост, съчетано с естественото за някои млади граждани с буен нрав желание за бунт срещу естаблишмента заплашваше да прерасне в улични безредици и характерното за такъв род прояви унищожаване на имущество, физическа саморазправа, вулгарни викове и прочие. В крайна сметка дойде полиция и духовете се усмириха. А следобед същия ден парите за неизползваните карти бяха възстановани.

Нашият спортен ден продължи с опит да се доберем до ски зона Добринище на няколко километра от Банско, който се оказа неуспешен поради обстоятелството, че много коли се бяха отправили по този път, който местните власти явно не обичат да почистват, поради което същите закъсваха и формираха непреодолими задръствания. В крайна сметка отидохме на писта Кулино край Разлог, по която се спуснахме с найлони (беше много забавно), след което отидохме на спа, където се наслаждавахме последователно на сауна, басейн ,джакузи и парна баня. Беше един много хубав ден - малко ски, много шофиране, скускане с найлони и спа. Много хубаво.

Ден втори
Поучени от опита от предходния ден, станахме също толкова рано и с автомобила се отправихме нагоре към Бъндеришка поляна, където стигнахме и паркирахме бързо и без никакви препятствия. Работеше само една каса, но опашката пред нея не беше голяма – видимо около 15 метра. „Имало, значи, и по-лесен начин”, мислехме си ние, „Тук едва ли ще чакаме повече от 23 минути”. Мудността, с която гражданите биваха обслужвани, обаче, бързо изби от главите ни тази мисъл. И все пак динамика не липсваше. Будни граждани с изострено поради продължителното чакане чувство за справедливост и призвание да бранят същото, отправяха остри забележки, даже закани за физическа саморазправа към други граждани, които подозираха в пререждане. А такова усещане се създаваше поради, тъй като хората бяха много, липсваха ограждения и всякакъв ред, тъй че на моменти не можеше да се проследи кой кога, къде и защо се е наредил. Някои туристи даваха пари на свои познати в по-предни позиции на опашката, за да им закупят карти, което пораждаше небивало раздразнение сред останалите чакащи. При поредното предаване на пари на човек в близост до гишето една едра и закръглена гражданска на видима възраст 40-45 г. облечена с кожени одежди и ботуши с токчета, и с много грим на лицето, не успя да се овладее, откъсна се от опашката и с няколко крачки се оказа при предаващия парите, избута му ръката и крещеше истерично „няма да даваш пари, като ще купуваш, отивай назад”. Множеството я подкрепи с възгласи. „Болышая група”, опитваше се да надвика тълпата един руски турист, на което му беше отговорено, че като е болшая, да ходят да си се редят отзад на опашката. Всъщност някои по-големи групи (предимно руски) туристи излъчваха един или двама човека да закупят карти за всички, в което аз не виждам бог знае какъв проблем, дори напротив, мисля, че така е по-бързо, отколкото, ако всички се редят поотделно. Но явно за много от останалите надделяваше интерпретацията, че справедливостта изисква всички да чакат поравно, макар и по-дълго. Хората крещяха, заканваха се, ожесточаваха се, напрежението растеше. Едва не се стигна до батални сцени. Касиерката си подаде главата през гишето и се провикна: „Ама моля ви се, какво правите, ще премажете някой, ще дам карти на всички, спокойно!”. В крайна сметка, след около 73 минути чакане, се сдобихме с безценните пластики и се насладихме на наистина много добро каране в пресния, пръхкав навалял нов сняг.

Всъщност Банско не е лошо място за ски. Да, не е чак толкова мащабно като някои курорти в Австрия и Франция, които съм посещавал, но все пак не липсва разнообразие от места за каране, а съоръженията имат достатъчен капацитет да поемат голям брой туристи, така че рядко да се формират опашки, стига да се добереш дотам някакси. Но организационните неуредици, които правят достъпа до ски зоната цяло приключение (в лошия смисъл) могат да откажат и най-упорития фен на Банско, което ценово не отстъпва на европейските ски курорти. Хайде, за някои несъвършенства може да се прояви разбиране. Кабинковият лифт е един и докато не бъде изграден още поне един, няма бог знае колко възможности да се реши проблема с недостатъчния му капацитет. Но защо да не може има ред на опашките, така че да не се стига до ожесточени сблъсъци и физическа саморазправа? Да работи само една каса, когато има стотици чакащи е абсурдно. Икономията от заплатите на една или две касиерки по всяка вероятност доста повече вреди, отколкото спестява. Толкова ли е трудно в случай на авария да се дава информация на хората какво се случва чрез светлинни табла или служители да минават и да информират хората, за да могат последните да вземат информирано решение дали да стоят да чакат. Защо никой не може да обясни къде и кога се възстановяват пари за неизползвани карти, толкова ли е трудно да се наемат служители, които могат поне малко да си служат с чужди езици? Това са елементарни неща, които не изискват бог знае колко усилия и инвестиции, но липсата им доста влошава нещата.

Закон на Шьонбехлер за мишките

"Българи юнаци", "България на българите" и прочие. Под такива възгласи и под развети трибагреници младите български патриоти (бъдещето на България)защитават българщината и арестуваните българи. Видимото впечатление е за обикновена вандалщина, макар някои протестиращи да претендират по форуми и социални мрежи, че се борят за някакви ценности и идеи, които са нещо различно от обикновен расизъм. Някои може и наистина да си вярват и помислите им да са чисти, не знам. Но идеалите на повечето май достигат до концепцията за България на три морета, а именно Северно, Китайско и Карибско. Това, че в основата на посланията е "БЪЛГАРСКОТО", е достатъчно показателно.

Чудя се как може човек толкова ревностно да се гордее с това, че е българин и да е готов да упражнява насилие в името на "българското", сякаш има някаква лична заслуга затова, че е българин. А дали гордост или национален комплекс е в основата на тези емоции е отделен въпрос. Но при всички положения, след като човек не избира къде да се роди и какви да са родителите му, ми се струва абсолютно безсмислено да се гордее или срамува от произхода си. Този примитивен начин на мислене говори за объркани представи за света и мястото на отделния човек в него. Понякога за объркани ценности, или просто повърхностност. Но често, уви, това явление никак не е безопасно.

В този ред на мисли, си припомних следния пасаж от един роман, който прочетох преди известно време, много сполучливо отразяващ (мало)значимостта на националния произход в самата му същност.

Колкото до националната му принадлежност, Шьонбехлер твърдеше, че е лихтенщайнец. Вярно, това не било бог знае какво, казваше обикновено той, ала поне нямало защо да се срамува: Лихтенщайн бил сравнително невинен относно настоящото положение в света, стига да се изключи фактът, че издавал твърде много пощенски марки и, разбира се, ако се пренебрегнат благородните му данъчни закононарушения; това била най-малката държавица, която си позволявала да живее на широка нога. Освен това един лихтенщайнец не се поддавал толкова лесно на манията за величие и рядко се обявявал за особено ценен само поради факта, че е лихтенщайнец, както се случвало с американците, руснаците, французите или германците, които априори вярвали, че французинът или германецът по дефиниция е по-висше същество. Принадлежността към една велика сила - а за лихтенщайнеца почти всички останали държави по неволя били велики сили, дори Швейцария - от психологическа гледна точка представлявала сериозен недостатък за всекиго от засегнатите, и по-точно, създавала опасност човек да пострада от една определена нелепост на съотношенията. Тази опасност нараствала пропорционално с големината на нацията. Шьонбехлер обичаше да пояснява това твърдение чрез примера с мишките: една мишка, която е сама, все още възприема себе си просто като мишка. Когато обаче попадне сред един милион мишки, тя вече се смята за котка, а сред сто милиона мишки - за слон. Ала най-опасни все пак били петдесетмилионните миши народи (петдесет милиона като прагова величина). В тях мишките все още се смятали за котки, ала мечтаели да станат слонове. Тази прекомерна мания за величие била опасна не само за засегнатите от нея мишки, но и за целия миши свят. Ето защо той бе нарекъл съотношението между "числеността на мишките" и породената от нея мания за величие "Закон на Шьонбехлер".

Цитатът е от романа "Правосъдие" на Фридрих Дюренмат

Технология на верния (буквалния) превод

Има само един начин да се превежда вярно, а именно да се превежда буквално. Точка! Всяко отклонение от точния и праволинеен смисъл е ограбване, посегателство над правото на читателя да разбере правилно написаното. Ако преводачите така си развяват коня да обогатяват текстовете, да ги ограбват или да ги претопяват според собствената си душевност, докъде ще го докараме!?! Те това и правят де, затова сме й на такова дередже. Крайно време е държавата (ГЕРБ) да се намеси и да защити гражданите с утвърден стандарт по технология на превода.

Съгласно тези разбирания, предлагам на вниманието на многобройните читатели на този блог няколко български поговорки, пословици и популярни изрази, преведени на правилен (без претенции за съвършенство) английски език, като волностите в отклонение на буквалния превод са силно ограничени. Ако се затруднявате да се сетите за българския вариант на някои от изложените поговорки, погледнете в края на този пост, където ги има на български

1. Said done
2. Had you stayed peacefully, wouldn't you have seen a miracle
3. Who digs a grave another, alone falls into it
4. The quick female dog gives birth to blind creatures
5. Put ashes on it
6. It is having a nap on my dick
7. My dick hurts
8. A crazy does not have a feeling of being exhausted
9. The drunk and God keeps him
10. The quick job, shame for the master
11. What called, that replied
12. What you sow, that you will harvest
13. Old age, no joy
14. Every evil for good
15. Forced beauty does not stay
16. Blood water does not become
17. For crazy you work, for crazy you don't stay
18. To pass a meter
19. Clean calculations - good friends
20. To a cucumbers seller, cucumbers will sell
21. A spicy wound heals, a bad word does not get forgotten
22. After rain - a hood
23. Disgruntled Petko - empty his bag
24. Let's rob our pears
25. Let's sweep ourselves
26. To throw the canon
27. To hug the flowers
28. Chickens get counted in the autumn
29. Of the canon on the mouth
30. Unborn Petko
31. Already given house does not return to the owner
32. Of a given away horse, the teeth don't get counted
33. Greedy ass blood shits
34. United company lifts a mountain
35. Take a bride, saint Spass day
36. Boil it, bake it, that's the situation
37. Many grannies, weak child
38. To carry two watermelons under one armpit
39. Like a cripled chicken tomato
40. What you chop, that you will sip

Горното е в резултат на съвместните мисловни напъни (основно на маса) на група граждани, загрижени за чистотата на художествения превод. Още преводи и подобрения на изложените са добре дошли.

1. Речено сторено
2. Да би мирно седяло, не би чудо видяло
3. Който гроб копае другиму, сам пада в него
4. Бързата кучка слепи ги ражда
5. Тури му пепел
6. Дреме ми на кура/хуя
7. Боли ме кура/хуя
8. Луд умора няма
9. Пияния и господ го пази
10. Бързата работа, срам за майстора
11. Каквото повикало, такова се обадило
12. Каквото посееш, това ще пожънеш
13. Старост нерадост
14. Всяко зло за добро
15. Насила хубост не става
16. Кръвта вода не става
17. Залудо работи, за лудо не стой
18. Да минеш метър
19. Чисти сметки, добри приятели
20. На краставичар краставици ще продава
21. Люта рана заздравява, лоша дума не се забравя
22. След дъжд качулка
23. Сърдитко Петко, празна му торбичка
24. Да си обираме крушите
25. Да се омитаме
26. Да хвърлиш топа
27. Да гушнеш букета
28. Пилците се броят наесен
29. На топа на устата
30. Нероден Петко
31. Подарена къща, назад не се връща
32. На харизан кон зъбите не се броят
33. Лаком гъз кръв сере
34. Сговорна дружина планина повдига
35. Те ти булка, спасов ден
36. Вари го печи то, това е положението
37. Много баби, хилаво дете
38. Да носиш две дини под една мишница
39. Като куцо пиле домат
40. Каквото си надробиш, това ще сърбаш

На тъмно

Прибирам се вкъщи, по навик натискам ключа за осветлението. Греда. Осветление няма. Изненадата е с продължителност 13 стотни от секундата. Всъщност изненада няма. Аз много добре знам, че електрозахранването ми е прекъснато заради неплатена фактура от април. Такова нещо ми се е случвало веднъж преди много години (ЕРП-тата май бяха още държавни тогава), но тогава самостоятелно си възстанових подаването на електричество, натискайки един бутон, и веднага отидох в най-близката каса да заплатя дължимото. Но в сегашния случай, както научих, по-рано през деня служител на доставчика на електроенергия е посетил адреса ми и не само е изключил подаването на електричество към жилището ми, но и е отнесъл електромера ми.

Заслужавам си го, ще кажат някои. Аз съм некоректен клиент, некоректността се наказва, следователно доставчикът е в пълното си право да ме отреже без да ме предупреди (така би ми дал възможност да се издължа без да ме отрязва) и това изобщо не е некоректност. Забравил съм да потвърдя плащането, когато фактурата е била предявена към обслужващата ме банка, това е положението. Сестра ми, която изпратих до най-близката каса, плати неплатената фактура, а наред с нея плати още една, която вече бях платил по банков път и една съвсем прясна, която още дори не беше дължима. Но никой, нито на касата, нито по време на разговора по информационната линия за обслужване на клиенти, не счете за нужно да й каже, че за възстановяване на електрозахранване се дължи такса в размер на 20 лв. за обикновена услуга (12 часа) и 40 лв. за експресна (6 часа). За тази такса научих вчера в 18.48 часа, след като всички каси вече бяха затворили. На въпроса ми защо не са ни казали по-рано, ми беше отговорено, че „тази такса винаги я е имало”. Железен аргумент.

Както и да е, за пръв път се оказвам без електричество за няколко денонощия, което като за градска среда може да се приеме за продължителен период, въпреки солидния ми опит в нощуването в палатки, хижи и други места с ограничени битови удобства. Но трябва да ви кажа, че този факт изобщо не помрачи моя дух, дори може да се каже, че вчера се чувствах добре в тъмното. Какво толкова? Лято е, не се налага да включвам отоплителни електроуреди. Не мога да си пусна телевизора, нито компютъра (батерията на лаптопа ми отдавна не издържа повече от 37 минути), но това не е голяма беда. Дори е по-хубаво. Като едночленно домакинство, не съхранявам почти никакви хранителни запаси в хладилника си (хеле пък във фризера), от чието погиване да се притеснявам. Каквото и да купя, то неизбежно се разваля преди да бъде изконсумирано докрай и бива изхвърлено, понеже количествените разфасовки в малките и големи хранителни магазини не са подходящи за самостоятелно живеещи граждани и гражданки, но това е друга тема. Е, напитките са топли, а във фризера няма лед. Но и това се преживява. Винаги мога да сляза до магазина да си взема една студена бира или да употребя една такава в близкото питейно заведение. Притежавам устройство умен телефон, чрез който имам достъп до интернет, скайп и популярните виртуални социални мрежи worldtrucker.com, Hatebook.org и др., имам си малка като обем, но мощна колонка с която да си пускам музика…от телефона. Мога да чета книга на светлината на челник, с който си светя и когато трябва да ползвам санитарните помещения или ако по друга причина ми се налага да се придвижвам от помещение в помещение. Оказва се, че и без електричество аз имам всичко, което ми е необходимо, за да не се чувствам ограбен задето нямам ток.

Усещането да нямаш ток и същевременно да си в градска среда е странно, някак си е неестествено, че съм лишен от нещо, с което толкова съм свикнал и съм го приел за даденост, че не мога да си представя, че може и без него. Е, явно може…за непретенциозни представители на едночленни домакинства, като мен. Но само донякъде и за малко. Все пак умните телефони трябва да се зареждат. Съвременните технически средства, които са неизменна част от днешния бит, преди 50-100-150 години не са липсвали на никого (няма и как да са липсвали, след като не са съществували), а сега не можем да си представим живота без тях. След като винаги сме се ползвали от облагите на канализацията, течащата вода и санитарния възел в жилището, можем ли оттук нататък да живеем без тях за продължителен период от време? Много ясно, че не можем. Можем ли да живеем без молове, хладилници, печки, компютри, фурни, мивки, озвучителна техника? Та аз дори и без умен телефон се чудя как съм живял до неотдавна, когато за пръв път се сдобих с такъв.

Е, за добро или за лошо, нещата, без които няма да можем ще стават все повече. Днес платих такса за възстановяване на електрозахранване. Стандартна, не експресна. Което означава, че и днес ще съм на тъмно. Добре, че притежавам умен телефон (прясно зареден), колонка и челник – пакет за оцеляване на тъмно.

В заключение, отправям поздрав със следната песен

По-трезво за социалния подем

Във връзка с изрисуването и последвалото измиване на паметника на съветската армия, което предизвика толкова бурни изблици на емоции в социалните мрежи и форумите (което сигурно не е случайно),

ми харесаха един текст на Бойчев и текста на Бойко Пенчев.

И все пак, без да подценявам събитието с паметника и описаната интерпретация в двата текста, не преувеличаваме ли поне малко?

Разбирам, че е много примамливо и младежко-романтично на тази проява да се придава облик, като че дава тласък на някакво идейно-протестно течение срещу естаблишмента, който подтиска свободолюбивия дух на свободните хора и в защита на високите ценности и прочие. Но човекът, който го е рисувал може въобще да не си ги е мислил тия работи, а да го е направил просто за удоволствие. Представям си го как чете по сайтовете и социалните мрежи и си вика "брей, какво нещо направих". А може и да е целенасочено това послание.

Всъщност, признавам, това може би няма кой знае колко голямо значение, важното е, че случилото се развълнува много хора (мен включително). Уважавам теорията на г-н Бойчев за социален подем, макар да съм малко сдържан в очакванията си - избликът е факт в социалните мрежи и сайтовете с интелигентна аудитория, което, уви, обхваща твърде малка част от хората, че да промени нещо съществено. Все пак, в мирните и демократични общества революциите се правят с бюлетина, което пък предполага съществуването на политически формации, които да са честни, да изповядват идеи и ценности,така че представителите на поколението 25-40 с относително модерно, свободно и ценностно ориентирано мислене да припознаят свои представители. Уви, много сме далеч от това. Просто изборът от бюлетини е толкова ограничен, че е направо невъзможен. Затова с малък брой гласове и с известен брой купени такива, обществените ресурси ще продължават да се управляват, а значимите решения ще продължават да се вземат от партии ГЕРБ, ДПС, БСП, Атака или други като ГЕРБ и НДСВ, които ще се появят изневиделица, за да оберат протестния вот въз осноснова на представата за авторитет, решителност и сила (нещо като култ към личността - сега към министър председателя, преди това към Симеон Сакс), с които ще избавят гражданите от проблемите им.

И все пак случилото се с паметника и реакциите, които предизвика, не е лошо.

Не отнемайте Спиро от клиентите му

Защо не е правилно да се слагат горни лимити на таксиметровите услуги

Редно ли е държавата да определя колко най-много може да струва таксиметровият превоз. По този въпрос разсъждавахме наскоро съвместно с колегата Огнян, журналист в небезизвестен столичен седмичник. Мярката се обосновава с необходимостта гражданите да бъдат защитени от таксита измамници. Но дали наистина е така? Замислихме се


снимка: Дневник

 например за ЕТ „Спиро Мултитранс”. Откъде накъде държавата ще решава, че Спиро не може да превозва пътници на цена от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой (или същите цени в евро, ако пътниците са чужденци)? Спиро така си е решил. Ако не искаш, не се качваш при Спиро, а в друг таксиметров автомобил. Спиро създава добавена стойност за своите клиенти, която той е остоностил на 8 лв. на километър. Той полага усилия, влага отношение, старае се да осигури максимален комфорт на своите пътници – пуска им чалга, пуши цигари марка Арда (без филтър), в купето мирише на изгорели газове, които си взаимодействат едновременно с ухание на пот (може би на Спиро или останала от други негови пътници), много силна миризма на парфюм и наслоен аромат, който се носи от препълнения с фасове пепелник, а същият не е измиван, откакто Спиро си е набавил таксиметровия автомобил. Спиро държи на висококласния интериор на автомобила. От предното (мърляво) стъкло стърчи стойка с джи ес ем и такава за джи пи ес устройство. Има инсталирано малко телевизорче, от което понякога се излъчват клипчета от телевизия „Планета”. От огледалото виси ароматизатор борче, редом до иконка с богородица и младенеца, а до тях виси и кръст с блестящи елементи. Един вид, по своя уют, купето наподобява тираджийска кабина. Седалките са на лекета, таблото, дръжките, всичко е наслоено с мръсотия до такава степен, че всяко съприкосновение с който и да е елемент от автомобила дарява пътника с един вид съкровена свързаност със света на Спиро, поне докато не се умие хубаво е не занесе дрехите си на химическо чистене. На пода се въргалят всякакви боклуци – пликчета, салфетки, празни шишета, люспи от семки, фасове и прочие. Спиро кара бързо, с резки движения, пили гуми, псува ожесточено останалите участници в движението и поглежда към пътника си с изражение, което изисква съпричастност. Спиро е грижовен, един вид, дарява пътниците си с наситени впечатления и парчета щастие. Най-лесното е да закараш автомобила на автомивка, да го поддържаш чист, да си любезен с пътниците, да ги питаш какъв маршрут предпочитат и прочие и прочие. Но не всеки може да предостави на пътниците тръпката от това да пътуваш в таксиметровия автомобил на Спиро.

Сигурно на някои хора действително им харесва да се возят при Спиро и са готови да платят дори повече от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой. Истината е, че Спиро не би съществувал, ако нямаше достатъчно такива хора. Да се пречи на Спиро да доставя ползи на клиентите си е погрешно. Да лишаваш последните от Спиро – също. Оказва се, както коментираше с възмущение моят събеседник, че видимата ръка на чиновника отстранява Спиро от мястото, което невидимата ръка на пазара му е отредила. И това се представя, един вид, тъй сякаш чиновниците защитават заблудените пътници от Спиро, който бил измамник. Но в крайна сметка, какво изобщо значи такси менте? Таксиметровият автомобил, обозначен като такъв, бива управляван от водач, който превозва пътници от точка А до точка Б срещу заплащане. Самият водач следва да има право да управлява МПС и да има необходимите документи от органи на държавната власт, които удостоверяват, че той отговаря на определени изисквания, за да може да превозва пътници. Значи, за да бъде едно такси менте, трябва да липсва някой от елементите – водачът да няма право да управлява автомобил, да няма лиценз, или да изисква от клиентите си цени, които надхвърлят обявените на стикерите, залепени на предното и страничните стъкла. Но цената в самата си същност не определя едно такси като измамник. Ако Спиро брандира автомобила си с надписи, наподобяващи наименованията на негови конкуренти, ако размества редовете на стикерите с цените, за да заблуди пътниците, или си служи с други способи, които биха могли да се възприемат като непочтени, ако за чужденците е трудно да се ориентират, и прочие и прочие...,това са неща, които могат да се решат с други мерки. Но доколкото Спиро е обозначил ясно, с големи букви и цифри, на български и на английски език, че цената на услугата му е 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой, и доколкото конкуренцията в бранша предоставя достатъчно голям избор от таксиметрови фирми, всеки е свободен и отговорен да реши дали да бъде пътник на Спиро. Ако Спиро спазва правилата и не затаява информация за ценовите си условия, то може да приемем, че невидимата ръка на пазара е поставила Спиро на същия.

Действително, наглостта на част от таксиметровата съвкупност е толкова дразнеща, че как да не си кажеш „абе я да им сложим таван на цените на тия боклуци”. А след като такава мярка се радва на широко одобрение, нормално е и чиновниците да си кажат „що пък не”. Обаче замислете се, сега такситата, утре нещо друго. Ето, на някои висши ръководни кадри в държавата вече им хрумна да борят и спекулата в цените на храните, после на някой ще му хрумне да се занимава с цените на лекарствата, книгите, пиенето, та и до бардаците накрая може да стигнат. Административното регулиране на цените е опасно залитане и е едно и също в самата си същност, независимо за какви стоки или услуги става въпрос. А иначе няма лошо държавата да се бори със спекулата, ама с по-приемливи способи - не допуска няколко големи доставчици да се наговарят помежду какви да са цените, да не допуска монополи да злоупотребяват с монополното си положение и прочие мерки, които да създават конкурентна среда и информираност за потребителите. Най-лесното е да сложиш таван на цените.

Една вечер в Night Flight (прев. на бълг. Мощен поует)

 Впечатления от света на хай лайф поп фолка

Неотдавна имах облагата да попадна в клуб Night Flight (в превод на български Мощен поует) –интересно място, намиращо се в идеалния център на София, носител на духа и ценностите на модерната поп-фолк култура. Не че поп-фолкът ми е непознат. Сред приятелското ми обкръжение нерядко прибягваме до този инструмент за разтоварване, дори смея да се нарека познавач на жанра, един вид. Имам зад гърба си три посещения в Ориент клуб 33 в Студентски град и едно посещение в БИАД. Но Night Flight засенчи предишния ми опит в чалгата и го обогати с няколко пласта нови впечатления, да не кажа емоции – в добрия или лошия смисъл, е отделен въпрос.

Всичко започна оттам, че едно момиче, с което прекарвахме съвместно времето си в бара на едни наши приятели, заяви, че ще присъства на рожден ден, който се провежда на въпросното място. Останалите от групата, все мъже, преценихме, че не би било твърде неуместно да я последваме на мероприятието с цел да я изложим. Така и направихме. Натоварихме се на две таксита и се отправихме към това непознато и вълнуващо място. Night Flight е разположен на бул. Мария Луиза, недалеч от ЦУМ, Халите, синагогата и джамията. Отвън чалготеката не се отличаваше значително от други заведения от такъв тип – голям вход, светещ надпис, афиши, червен килим пред входа, разположен между ограждение от червени въжета, висящи на блестящи позлатени стойки, създаващи усещането за VIP. Служителите на заведението поискаха да удостоверим пълнолетието си с документ за самоличност. Един от нас, гражданин на Република Италия, нямаше такъв. След кратка беседа, охраната допусна гражданина с предупреждението, че при проверка има риск да бъде задържан от органите на реда, един вид влиза на своя отговорност. Когато дойде моят ред, служителят ме огледа и  се обърна към всички нас с коментар по мой адрес „Господинът,…така облечен…май не може да влезе…” В тона на гласа му обаче нямаше достатъчно решителност. Усещах, че се колебае. Затова продължих да крача, но следях реакциите му с периферното си зрение. Той направи две крачки и с равен, умерено учтив, но императивен тон изиска: „Господинът,…това яке задължително на гардероб”. Бях със скиорското си яке. „Разбира се”, отвърнах. Отправих се към следващия етап от моя поход към хай лайфа – мястото, на което да заплатя входна такса – 5 лв. за жени и 10 лв. за мъже (дискриминация по признак пол, както и да го погледнеш). В този момент се разколебах дали не би било по-добре да се омитам от това място, но устоях на този порив на малодушие. След като заплатих 10 лв., длъжностното лице ми каза с нетърпящ възражение тон „ще трябва да свалите и суитчъра”. Послушно оставих на гардероб (срещу 2 лв. такса) якето си и връхната си дреха и, останал вече само по риза, без характеризиращи признаци от типа на дълги коси, бради и обеци, можех спокойно да се слея с тълпата (стига да не ми гледат кецовете).

Влязохме в основния салон – огромно пространство с множество сепарета на няколко нива, не липсваха пространства, достатъчно обширни, така че посетителите да могат да танцуват на воля. Блицовете и лазерите бяха впечатляващи - във всички цветове на дъгата и комбинации от цветове. Интериорът беше модернистичен, да не кажа футуристичен, но с много, много вкус. А върху стълбищни конструкции и платформи танцьорки радваха очите на присъстващите. Огромна сцена – на нея две предизвикателно облечени изпълнителки (руси) и един изпълнител даряваха публиката с радост и добро настроение, подпомагани от музиканти – един на йоника, един на струнен електрически инструмент и няколко на духови такива. На огромните екрани зад сцената се редуваха клипове, рекламиращи екскурзии в Бурса и Измир, и поздравителни адреси от типа „Цецо поздравлява компанията с песента Кой ще гали котето любовно”. Добре изглеждащи гражданки, много руси и облечени с къси роклички и стилни високи токчета, танцуваха по масите.

Гражданите бяха с ризи и сака с блестящи елементи и атрибути от типа голяма катарама на колана с инициали на известна модна марка, примерно D&G. Но при всички положения, бих казал, че публиката беше облечена с много стил и вкус. Поръчахме бутилка уиски и на свой ред започнахме да се наслаждаваме. Редуваше се хит след хит, поздрав след поздрав. Блицовете и прожекторите много допринасяха за атмосферата. В един момент от тавана заваляха конфети, множество конфети, всичко се покри от конфети. Това създаде един вид особено празнична атмосфера, достатъчно позитивна, за да отклони вниманието ни от неудобството, че част от тези конфети попаднаха в чашите ни с уиски. През 10 минути диктор обявяваше, че

някой си има рожден ден. В този момент оркестърът започваше да изпълнява песента Happy Birthday to You, която в следващия момент прерастваше в известния ни рефрен (познат от творчеството на Орлин Памуков и Илиян) „Честит рожден ден, хепи бърдей ту ю, милионер във евро и всички екстри. Няколко души от персонала под светлината на специално определен за целта прожектор се отправяха към сепарето на поздравения рожденик с бутилка/и шампанско в голяма шампаниера, няколко факли и поднос със салфетки, които празнуващите да хвърлят с едно особено движение на ръката, което да породи асоциативни усещания у хвърлящите и присъстващите, че се мятат пачки банкноти (салфетките са интересен елемент от прекарването в поп фолк заведение, те не са никак евтини и е забранено да бъдат вкарвани отвън, но това е отделна тема). Присъединяваха се също така двете изпълнителки, изпълнител и част от музикантите, които свиреха и пееха една песен, така да се каже „на ушенце” на празнуващата компания, част от чиито членове танцуваха по масите. И всичко това под светлината на прожектор.

Първата бутилка уиски приключи. Падаше се някъде по 1,5-2 малки питиета средно на човек, което изразено в пари беше около 23 лв. на човек. Сервитьорът волно или неволно, надписа сметка ни с около 3-4 питиета, което щеше да остане незабелязано, ако не беше острият и задълбочен поглед на един от гражданите в нашата весела компания. След кратък разговор, уредихме тази дреболия. Поръчахме втора бутилка уиски, която, поради намалената численост на компанията, ни струваше по 35 лв. на човек, но пък количеството беше достатъчно. Преместихме се в голямо сепаре, за да се присъединим към рождения ден, на който беше поканено момичето, което отидохме да изложим. Танцувахме, хвърляхме салфетки и пяхме, почти до зори.

Тази вечер ми струваше 80 лв. (10 лв. вход, 2 лв. гардероб, 23 лв. моята част от първата бутилка уиски, 35 лв. за втората бутилка и 10 лв. консумация на предишното място) и всяка една стотинка си заслужаваше напълно. Докоснах се, макар и за малко, до един различен свят, придобих много нови впечатления. Не че бих повторил, но в крайна сметка, дори и този свят да ви се струва пошъл, фалшив и един вид извратен, няма лошо да попаднете за кратко в него с чисто опознавателна цел. И ако може, да не се фрустрирате, а да извлечете забавното от цялата работа. Аз лично се забалвявах искрено, за добро или за лошо.