Или до къде води посредствеността
В романа „Слепота” на съвременния португалски автор, носител на нобелова награда, Жозе Сарамаго, жителите на една въображаема държава внезапно започват да ослепяват. Заразата се разпространява бързо и прераства в епидемия. В настаналата паника държавните ръководители нареждат слепите да се изолират в центрове за задържане под карантина, където биват охранявани от войници, на които е заповядано да стрелят по всеки, който се опита да излезе.
В центровете за задържане хигиената се влошава бързо. Тоалетните се задръстват, няма достъп до лекарства и медицинска помощ за нуждаещите се. Няма течаща вода. С въдворяването на все повече ослепели, храната, която се доставя отвън, става недостатъчна. Няма ред и организация за разпределянето й сред въдворените. Битовите проблеми се изострят, докато условията за живот стават непоносими. Настъпва борба за оцеляване. По-силните слепци доминират над по-слабите. Появяват се изблици на неописуема жестокост и насилие. Признаците на цивилизованост постепенно, но бързо изчезват, докато се стига до пълна деградация на човешкото достойноство и съществуване. Тази дециливилизованост се илюстрира най-вече чрез пълния упадък на хигиената (обща и лична), отвратителна смрад на фекалии, урина и разлагащи се трупове. Тази картина се пренася и в града, когато става ясно, че цялото население на въображаемата държава е покосено от болестта. Човешкото съществуване е сведено до придвижване от едно място на друго пипнешком в търсене на храна, и до удовлетворяване на естествените физиологични нужди (отделителни и сексуални).
Атмосферата е ужасна и тягостна. Екстремна форма на онагледяване какво се случва, когато индивидите в една общност са неспособни да решават собствените си проблеми и да се обединяват, за да решават общите проблеми. Това до голяма степен зависи от съществуването на адекватен ред и правила, механизми за прилагането им, разум и задоволителен интелектуален капацитет в общността, който да може да надскочи посредствеността. Именно разумът и интелектуалният капацитет (това, което за героите от „Слепота” са очите) са инструментите за постигането на цивилизоваността.
Нека сега се замислим за общността, в която ние живеем. Външните белези на цивилизованост съществуват – имаме демократични институции и правов ред, полиция, НАП, НОИ, здравеопазване, инфраструктура (промишлена и социална), регулаторни органи, асфалтови пътища, водоснабдяване, електроснабдяване и прочие достижения на съвреченната цивилизация. Какво обаче виждаме под повърхността? След последните избори имаме четири парламентарно представени политически партии, от които всички, без изключение, са компрометирани със своята некадърност, корумпираност и наклонност към репресии. Техните действия са движени не от идеи, а от интереси, корупция и брутален популизъм в най-чист вид. Една от тях например, наред с ксенофобските си изблици и откритите заплахи за саморазправа с политическите си опоненти, декларира, че веднага би увеличила минималната работна заплата на 1000 лв., минималната пенсия на 500 лв. и би намалила цените на електричеството – все позитивни наглед стъпки, които обаче биха довели до инфлация, безработица и много други неблагоприятни последици, между които може би и липса на електричество. Преди 10 години не сме си и помисляли, че такава партия може да е в парламента. Впоследствие свикнахме с това, но не сме си помисляли, че може да е във властта. А днес е по-близо до властта от всякога, а на следващите избори може направо да е във властта и да реализира своите идеи. Имаме държавна администрация, която е некадърна и притиска своите клиенти с административен произвол. Имаме затлачена и компрометирана съдебна система, която по никакъв начин не създава увереност у онези, които спазват правилата, че ще възтържествува справедливостта, ако станат жертва на административен произвол, репресия или ако пострадат от некоректни делови партньори, които не си спазват договорите. Регулаторните органи не си изпълняват функциите. Здравноосигурените лица надали могат да разчитат на държавното здравеопазване да им предостави адекватна медицинска помощ, ако имат сериозен проблем и не си платят нерегламентирано. Бизнесът е доминиран от олигархични структури със спорна репутация и методи. Той е монополизиран и неконкурентен . Пазарът е далеч от свободен и е обидно малък. Образованието продължава да е посредствено и да произвежда посредствени специалисти. А какво да кажем за медиите –публицистичните предавания са истинска рядкост, но пък реалити продукции, телевизионни игри и сериали има в изобилие. Няколкоминутен репортаж в централната информационна емисия на една от водещите телевизии например вчера беше посветен на вратовръзките, чантите и прическите на депутатите в новоизбрания парламент. Медиите са посредствени и много далеч от свободни. Всяка година България пада все по назад в класациите по свобода на словото.
Очевидно е, че в почти всички сфери на обществения живот – от политиката през медиите и професионалния футбол, до обслужването в банките и кръчмите – има белези на посредственост, която на моменти е ужасяваща. Това не е нещо ново, тъй че какво толкова, свиква се. Но става все по-зле. Съставът на парламента след последните избори не е обнадеждаващ. Аз лично познавам (и то бегло) само един човек, който е представен в този парламент. Къде са тия хора, които гласуват за ГЕРБ и Атака, чудя се. Не ги виждам, а явно са толкова много. Сега опасността от брутално влошаване на качеството на живот и разруха на механизмите за решаване на общи проблеми, е все по-реална и сякаш можем да забравим за някакви острови на нормалност във всеобщия хаос. Докъде може да стигне всичко това? До кошмара в „Слепота”, макар и в по-мека форма, което е нормално, все пак книгата е доста екстремна метафора. Но то зависи основно от нас. Да не забравяме, че и парламента, и медиите и всичко около нас малко или много е представително отражение на индивидите в общността, или най-малкото на по-активната в електорално отношение част от тях.
Thursday, May 23, 2013
Saturday, March 23, 2013
На казино в Пловдив
Всеки човек, без изключение, има наклонност към хазарт малко или много. Дали заради естественото човешко влечение към лесни материални придобивки, или заради удоволствието да изпиташ тръпката от поемането на риск, или може би просто за забавление, или и трите неща взети заедно, всеки е податлив или има потенциал да се поддаде, ако бъде поставен в подходяща за целта ситуация, на хазартните си пориви.Това се случи и на мен и двама мои приятели по време на едно наше посещение в град Пловдив с цел туризъм. След обилна вечеря в ресторант „Даяна”, където изборът е твърде сложен заради огромното меню, по своя обем съпоставимо с комикс вариант на „Братя Карамазови”, но далеч не толкова вълнуващо, и след няколко напитки в бар „Найлон” – нощно заведение, пълно с пияни хора с щастливи изражения, футболни запалянковци, артистични на вид и нормално изглеждащи граждани, точно преди да се приберем в квартирата, разисквайки модните пристрастия към официалните анцузи (такива с кант на горнището и долнището), които ни бяха направили впечатление, докато се разхождахме из града, незнайно как, в 2.00 часа през нощта се озовахме пред казиното на хотел Тримонциум. И внезапно пристъпихме прага му. Красиво момиче на пропусквателното гише любезно сне данните от личните ни документи, фотографира ни и ни покани да влезем в голямата игрална зала. Веднага щом се огледахме, осъзнахме, че нашите опасения, че няма да бъдем допуснати заради непредставителното си облекло, бяха абсолютно безпочвени. Имаше три рулетки, 4 маси за блaкджaк, две електронни рулетки и много машинки и ротативки. Красиви и оскъдно облечени, но елегантни момичета завъртаха рулетките и обръщаха картите от тестетата. Израженията им бяха сурови и строги. Придружаваха своите изящни движения с информационни съобщения, изричани с равен тон „Но мор бетс, плийз. Край на залаганията”. Всъщност не чух да казват нещо друго, а нима е и нужно. Човек би могъл да остане с грешното впечатление, че тези момичета не са твърде въодушевлени от своята работа. Но в действителност те грижливо прикриваха своята приветливост и позитивни емоции, за да не разсейват посетителите от тяхната основна мисия. Повечетето от тях даваха вид да преследват щастието си с изцъклени и очакващи погледи, насочени към топчетата, танцуващи по отсеците на рулетката, обръщащите се карти или другите електронни устройства, на които възлагаха надежди за бъдещ разкош. Чуваше се българска, турска, гръцка реч и фон от пиукания, цъкане и звуци от допир на пластмасови чипове в твърди повърхности. Сервитьорки, облечени с оскъдни, но нелепи униформи, раздаваха на посетителите алкохолни напитки.
Аз притежавах 20 лв., единият ми съгражданин имаше приблизително същата сума, а третият, който демонстрираше в най-голяма степен неприязън, да не кажа нетърпимост, към хазарта разполагаше с няколко десетки левове. Употребихме по едно уиски, което, както се оказа, беше безплатно, и се насочихме към своите занимания. Аз застанах до една рулетка. Няколко гражданина на републиките Турция, Гърция и България поставяха чипове по многобройните полета на рулетката и след всяко завъртане почти всички биваха прибирани от добре изглеждащата операторка на рулетка (не, няма да я нарека крупие). Разиграваха се сериозни суми. Хората с особена настървеност и интензивност хвърляха на масата банкноти, които се трансформираха в чипове. Чиповете бързо изчезваха, хвърляха се нови банкноти, които от своя страна също се трансформираха в чипове и така една непрестанна въртележка. Притеснявах се, че ще стана обект на присмех с моите 20 лв., но все пак ги предявих. Същите бяха трансформирани в чипове и никой не ми обърна внимание. А защо ли изобщо съм очаквал, че някой ще се присмива точно на мен и на 20-те ми лв., докато изпитва силни емоции от губене (в по-редки случаи и печелене) на пари? Чудя се. Започнах да играя. Минималният залог беше 1 лв. на отделно число, или 5 лв. на цвят или групи числа. Приложих системата „Мандарин”, която се състои в два равни залога – един на цвят и един на четно или нечетно число. Вероятността и двата залога да са губещи е 25%, същата е вероятността и двата да са печеливши, а 50% е вероятността единият да е губещ, а другият печеливш. Сами разбирате, че с тази система надали ще претърпите бог знае какви загуби (освен ако не сте много търпеливи), нито пък може да се надявате на баснословни печалби. Идеална за хора като мен, които не са твърде хазартно ориентирани и не вярват в лесните способи за забогатяване без труд и интелект, но пък не желаят да се лишат напълно от тръпката да поиграят хазарт. А и все пак имах само 20 лв., с които трябваше да прекарам 1-2 часа в казиното. На първото завъртане и двата ми залога бяха губещи. Нищо, казах си, със следващите 10 лв. ще изкарам няколко завъртания. Но на следващото завъртане, уви, се случи същото. Невероятно. Как е възможно да имам две последователни загуби. Вероятността за това е едва 6.25%. И да ми се случи съвсем в началото. Ега ти късмета. Обезсърчен понечих да се отдръпна от рулетката, когато съгражданинът ми, притежател на десетки левове, ми предложи да ми услужи с 20 лв. Хазартната ми порив се обади и ме застави да приема този заем и да продължа своята игра. И бях възнаграден. На следващото завъртане спечелих. Последваха няколко завъртания с резултат 0. На следващото завъртане пак спечелих, един вид възстанових загубите. Поръчах си още уиски. До мен някой пуфтеше, даже скимтеше. Обърнах се и видях измъчена физиономия, сбръчкана от емоции на гняв и съжаление. Човекът за броени минути беше загубил към 600 лв. Другите играчи също бяха малко напрегнати. На мен пък ми беше много хубаво. Поръчах си още уиски и продължих с моята система „Мандарин”. След около 20 минути бях с 30 лв. напред, още уиски, след още 15 минути отново бях на нула. Тогава реших, че съм постигнал целта да се позабавлявам, при това безплатно (бях на нула), даже бях с няколко уискита напред. Осребрих си чиповете на стойност 20 лв. и в този момент видях, че единият от двамата ми приятели, който беше загубил вече 15 лв., току що беше седнал да проиграе последните си 5 лв. на електронна рулетка. Не че нямаше желание да извършва действия с по-сериозни суми, но по нелепо стечение на обстоятелствата, точно тогава системите на банка ОББ не функционираха и той беше в невъзможност да закупи чипове или да изтегли пари в брой с банковата си карта. Още дискутираме дали по този начин банката му е направила добро, или му е навредила. Няма и как да разберем. Е, ще го изчакаме, какво да направим, рекохме си с третия приятел от нашата весела компания (този, който не търпи хазарт) и вкарахме по 5 лв. на електронната рулетка (там залозите са малки – по 10 и 50 стотинки). За него това беше сюблимен момент – за първи път играеше на хазарт. И така залагахме, смеехме се, употребявахме още уиски, а петте лева така и не се изчерпваха. Забелязах девойка с поднос препечени сандвичи. Подтикнат от чувството на глад в този късен нощен час и умилен от приятната атмосфера и веселото настроение зададох нелеп въпрос с очевиден отговор: „А тия сандвичи плащат ли се?”. Девойката ме изгледа с недоумение и отговори „Не”. „Тогава дайте три”, с усмивка помоли единият ми съгражданин. Големи мизерници сме, а, смеехме се ние. Продължихме да прилагаме системата „Мандарин” и усилията ни се увенчаха с успех – удвоихме нашите 5 лв.
В крайна сметка ние се измъкнахме от казиното без тъга и покруса, породени от тежки загуби и неосъществени стремежи. Поддадохме се на хазартния порив, но го управлявахме (макар че не се знае какво би се случило, ако системите на ОББ не бяха възпрепятствали колегата Огнян да изтегли пари в брой). Освен това се забавлявахме, напихме се и дори се нахранихме. И открихме, че със системата „Мандарин” казиното може да бъде добър метод за социално слаби граждани да си осигурят храна и подслон, стига да са в състояние, както ние, да управляват своите хазартни пориви. Ето какво гласи коментар на потребител на социалната мрежа Foursquare за казино Тримонциум – The place is every other casino. Smokey, noisy and a lot of adrenaline and most of the time regret. Със сигурност обаче последното не се отнасяше за нас.
Sunday, April 15, 2012
Страх и омраза в етажната собственост
Няколко сблъсъка с моите съкооператори, които преобърнаха вярата ми в човешкия разум и възпитание
Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.
С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.
Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.
Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.
Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.
В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.
Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.
С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.
Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.
Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.
Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.
В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.
Wednesday, January 18, 2012
На ски в Банско
Малко ски, много шофиране и спа
Защо някои българси скиори имат неблагоразумието да пътуват хиляди километри път, за да се пързалят в Австрия, Франция или Италия? Чудя се. Ето, Банско е тук при нас, на разсто
яние 2 часа и 17 минути максимум и то ако има непочистена снежна покривка и няколко обърнати тира на Предела. В Банско има всичко – сняг, писти, съоръжения, автомобили, хотели, ресторанти, нощни заведения, стриптиз барове, емоции и добро настроение – като в Созопол, само дето е студено. Неотдавна за пореден път се отправихме към това добре познато, но въпреки това много вълнуващо място. Тръгнахме в петък вечерта, стигнахме безметежно в община Банско, въпреки предупрежденията, че поради обилния снеговалеж пътната инфраструктура може да се окаже трудно проходима за моя лек автомобил. Настанихме се в едно приятно хотелче, пихме по една ракия и се приготвихме за предстоящите два дни каране на ски и други проявления на активна почивка.
Ден първи
Не сме и очаквали ски зона Банско да е изключение от правилото, че нищо на този свят не е съвършено. Всички знаят, че на кабинковия лифт, който извозва туристите от града до пистите, се формират огромни опашки, макар иначе съоръженията горе да имат достатъчно капацитет да поемат потока от туристи. Много рядко съм виждал горе да се формират опашки, но на кабинковия лифт винаги, без изключение, се чака много – минимум час, а обикновено към два часа. Но добереш ли се веднъж до ски комплекса, оттам нататък проблем с чакането няма. По тази причина станахме рано с оглед на това да сме на кабинковия лифт към 8.30 часа. Но това, което видяхме там беше чудовищно – огрома съвкупност от хора, по своята численост съпоставими с армия на някоя неголяма велика сила, примерно Швейцария, въоръжени със ски, щеки, обувки, каски и прочие, беше заела огромно пространство в района около лифта. Пред касите също чакаха страшно много хора, за да си закупят карти за съоръженията. Видимо,точно този ден, един работен ден не би стигнал на човек да си закупи карта, да се качи на лифта и да направи едно спускане. Но ние си бяхме взели карти още предния ден. Поради липса на бог знае колко алтернативни варианти, се наредихме на тази „опашка” с надеждата, че за два часа и половина ще дойде и нашият ред. Сред хората се усещаше изнервеност, да не кажа агресия, характерни за такъв тип ситуации, при които човек вместо да се забавлява (с каквото намерение е отишъл някъде), чака. Хем е платил немалко пари, хем сякаш му е отнета значителна част от времето, отредено за разтоварване и почивка. Видимо на опашката нямаше ред – чакащите граждани се блъскаха, яростно отстоявайки позициите си и напредвайки със скорост, на която всеки уважаващ себе си амбициозен охлюв би се присмял. Някои граждани заставаха на произволни места на опашката пред други чакащи граждани, което пораждаше негодувание сред последните, заплашващо да прерасне в батални сцени. По едно време кабинките спряха да се движат, поради преустановено електрозахранване. Може би е авария, която скоро ще бъде отстранена, мислехме си ние. Случват се такива неща понякога. След няколко минути лифтът отново започна да функционира, но не за дълго. Повторното спиране продължи повече от обичайното. Сред чакащите започна да се поражда съмнение дали съоръженията изобщо ще бъдат пуснати отново. Нямаше никаква информация затова какво случва и отделни хора се поддаваха на своето малодушие и се отказваха, за да се отдадат на друга амбициозна, но все пак осъществима цел, а именно да възстановят парите си за картите.Повечето обаче бяха раздвоени – да се омитат ли от опашката или да пазят позициите си, за които са пожертвали толкова часове чакане. Да напуснат опашката и минути след това съоръженията да бъдат пуснати би било истинска лична трагедия. Залогът беше голям. Към 11.00 часа ние бяхме на такава позиция, която по моя преценка беше на около час и половина от финала и то ако електрозахранването бъде възстановено веднага. Затова се присъединихме към малодушните и се отказахме.
В зоната на опашките имаше две лица с баджове и якета с надпис наименованието на фирмата, стопанисваща съоръженията. Те станаха обект на разнообразни въпроси: „ще се пускат ли съоръженията”, „днес е един загубен ден, кво прайм”, „ще се възстановяват ли парите”, „къде ще се възстановяват парите” и прочие въпроси, породени от спекулациите, които възникваха вследствие на липсата на информация. Двамата служители бяха видимо затруднени. Въпросите, които им се отправяха бяха на чужди езици и от естество, което явно надхвърляше интелектуалния им капацитет или нивото им на осведоменост, или и двете. В израженията им се четеше обърканост, донякъде паника от безпомощността и безсилието им да отговорят на очакванията на питащите. Същевременно обаче израженията им издаваха усещане за значимост – в този момент те бяха важни хора, на които толкова много туристи разчитаха.
Тяхната функция се свеждаше до това да ограничават достъпа на разгневените скиори до административната част на съоръжението. На отправяните към тях въпроси къде се възстановяват парите за картите, те посочваха към касите, но на логичния следващ въпрос какво правим като на касите няма никой, а там, където има, не протича никакъв процес на връщане на пари, те не можеха да отговорят. На желаещите да отидат в администрацията, където да предяват своите платени, но неизползвани карти, служителите отговаряха, че всички са на оперативка в хотел „Стражите”. „Всички шефове са там”, казваше служителят, който изглеждаше по-умен и явно изпълняваше функцията „мозък на групата”. „Но аз не търся шеф, а някй касиер да ми върне парите”, отвръщаха някои, в отговор на което служителите безпомощно, но непреклонно и императивно повдигаха рамене.
В следващия момент всички каси затвориха и щорите бяха спуснати, което беше посрещнато с възмутени възгласи „Уууу” и порой от хвърлени снежни топки, а на моменти и твърди предмети. Усещането за несправедливост, съчетано с естественото за някои млади граждани с буен нрав желание за бунт срещу естаблишмента заплашваше да прерасне в улични безредици и характерното за такъв род прояви унищожаване на имущество, физическа саморазправа, вулгарни викове и прочие. В крайна сметка дойде полиция и духовете се усмириха. А следобед същия ден парите за неизползваните карти бяха възстановани.
Нашият спортен ден продължи с опит да се доберем до ски зона Добринище на няколко километра от Банско, който се оказа неуспешен поради обстоятелството, че много коли се бяха отправили по този път, който местните власти явно не обичат да почистват, поради което същите закъсваха и формираха непреодолими задръствания. В крайна сметка отидохме на писта Кулино край Разлог, по която се спуснахме с найлони (беше много забавно), след което отидохме на спа, където се наслаждавахме последователно на сауна, басейн ,джакузи и парна баня. Беше един много хубав ден - малко ски, много шофиране, скускане с найлони и спа. Много хубаво.
Ден втори
Поучени от опита от предходния ден, станахме също толкова рано и с автомобила се отправихме нагоре към Бъндеришка поляна, където стигнахме и паркирахме бързо и без никакви препятствия. Работеше само една каса, но опашката пред нея не беше голяма – видимо около 15 метра. „Имало, значи, и по-лесен начин”, мислехме си ние, „Тук едва ли ще чакаме повече от 23 минути”. Мудността, с която гражданите биваха обслужвани, обаче, бързо изби от главите ни тази мисъл. И все пак динамика не липсваше. Будни граждани с изострено поради продължителното чакане чувство за справедливост и призвание да бранят същото, отправяха остри забележки, даже закани за физическа саморазправа към други граждани, които подозираха в пререждане. А такова усещане се създаваше поради, тъй като хората бяха много, липсваха ограждения и всякакъв ред, тъй че на моменти не можеше да се проследи кой кога, къде и защо се е наредил. Някои туристи даваха пари на свои познати в по-предни позиции на опашката, за да им закупят карти, което пораждаше небивало раздразнение сред останалите чакащи. При поредното предаване на пари на човек в близост до гишето една едра и закръглена гражданска на видима възраст 40-45 г. облечена с кожени одежди и ботуши с токчета, и с много грим на лицето, не успя да се овладее, откъсна се от опашката и с няколко крачки се оказа при предаващия парите, избута му ръката и крещеше истерично „няма да даваш пари, като ще купуваш, отивай назад”. Множеството я подкрепи с възгласи. „Болышая група”, опитваше се да надвика тълпата един руски турист, на което му беше отговорено, че като е болшая, да ходят да си се редят отзад на опашката. Всъщност някои по-големи групи (предимно руски) туристи излъчваха един или двама човека да закупят карти за всички, в което аз не виждам бог знае какъв проблем, дори напротив, мисля, че така е по-бързо, отколкото, ако всички се редят поотделно. Но явно за много от останалите надделяваше интерпретацията, че справедливостта изисква всички да чакат поравно, макар и по-дълго. Хората крещяха, заканваха се, ожесточаваха се, напрежението растеше. Едва не се стигна до батални сцени. Касиерката си подаде главата през гишето и се провикна: „Ама моля ви се, какво правите, ще премажете някой, ще дам карти на всички, спокойно!”. В крайна сметка, след около 73 минути чакане, се сдобихме с безценните пластики и се насладихме на наистина много добро каране в пресния, пръхкав навалял нов сняг.
Всъщност Банско не е лошо място за ски. Да, не е чак толкова мащабно като някои курорти в Австрия и Франция, които съм посещавал, но все пак не липсва разнообразие от места за каране, а съоръженията имат достатъчен капацитет да поемат голям брой туристи, така че рядко да се формират опашки, стига да се добереш дотам някакси. Но организационните неуредици, които правят достъпа до ски зоната цяло приключение (в лошия смисъл) могат да откажат и най-упорития фен на Банско, което ценово не отстъпва на европейските ски курорти. Хайде, за някои несъвършенства може да се прояви разбиране. Кабинковият лифт е един и докато не бъде изграден още поне един, няма бог знае колко възможности да се реши проблема с недостатъчния му капацитет. Но защо да не може има ред на опашките, така че да не се стига до ожесточени сблъсъци и физическа саморазправа? Да работи само една каса, когато има стотици чакащи е абсурдно. Икономията от заплатите на една или две касиерки по всяка вероятност доста повече вреди, отколкото спестява. Толкова ли е трудно в случай на авария да се дава информация на хората какво се случва чрез светлинни табла или служители да минават и да информират хората, за да могат последните да вземат информирано решение дали да стоят да чакат. Защо никой не може да обясни къде и кога се възстановяват пари за неизползвани карти, толкова ли е трудно да се наемат служители, които могат поне малко да си служат с чужди езици? Това са елементарни неща, които не изискват бог знае колко усилия и инвестиции, но липсата им доста влошава нещата.
Защо някои българси скиори имат неблагоразумието да пътуват хиляди километри път, за да се пързалят в Австрия, Франция или Италия? Чудя се. Ето, Банско е тук при нас, на разсто
яние 2 часа и 17 минути максимум и то ако има непочистена снежна покривка и няколко обърнати тира на Предела. В Банско има всичко – сняг, писти, съоръжения, автомобили, хотели, ресторанти, нощни заведения, стриптиз барове, емоции и добро настроение – като в Созопол, само дето е студено. Неотдавна за пореден път се отправихме към това добре познато, но въпреки това много вълнуващо място. Тръгнахме в петък вечерта, стигнахме безметежно в община Банско, въпреки предупрежденията, че поради обилния снеговалеж пътната инфраструктура може да се окаже трудно проходима за моя лек автомобил. Настанихме се в едно приятно хотелче, пихме по една ракия и се приготвихме за предстоящите два дни каране на ски и други проявления на активна почивка.
Ден първи
Не сме и очаквали ски зона Банско да е изключение от правилото, че нищо на този свят не е съвършено. Всички знаят, че на кабинковия лифт, който извозва туристите от града до пистите, се формират огромни опашки, макар иначе съоръженията горе да имат достатъчно капацитет да поемат потока от туристи. Много рядко съм виждал горе да се формират опашки, но на кабинковия лифт винаги, без изключение, се чака много – минимум час, а обикновено към два часа. Но добереш ли се веднъж до ски комплекса, оттам нататък проблем с чакането няма. По тази причина станахме рано с оглед на това да сме на кабинковия лифт към 8.30 часа. Но това, което видяхме там беше чудовищно – огрома съвкупност от хора, по своята численост съпоставими с армия на някоя неголяма велика сила, примерно Швейцария, въоръжени със ски, щеки, обувки, каски и прочие, беше заела огромно пространство в района около лифта. Пред касите също чакаха страшно много хора, за да си закупят карти за съоръженията. Видимо,точно този ден, един работен ден не би стигнал на човек да си закупи карта, да се качи на лифта и да направи едно спускане. Но ние си бяхме взели карти още предния ден. Поради липса на бог знае колко алтернативни варианти, се наредихме на тази „опашка” с надеждата, че за два часа и половина ще дойде и нашият ред. Сред хората се усещаше изнервеност, да не кажа агресия, характерни за такъв тип ситуации, при които човек вместо да се забавлява (с каквото намерение е отишъл някъде), чака. Хем е платил немалко пари, хем сякаш му е отнета значителна част от времето, отредено за разтоварване и почивка. Видимо на опашката нямаше ред – чакащите граждани се блъскаха, яростно отстоявайки позициите си и напредвайки със скорост, на която всеки уважаващ себе си амбициозен охлюв би се присмял. Някои граждани заставаха на произволни места на опашката пред други чакащи граждани, което пораждаше негодувание сред последните, заплашващо да прерасне в батални сцени. По едно време кабинките спряха да се движат, поради преустановено електрозахранване. Може би е авария, която скоро ще бъде отстранена, мислехме си ние. Случват се такива неща понякога. След няколко минути лифтът отново започна да функционира, но не за дълго. Повторното спиране продължи повече от обичайното. Сред чакащите започна да се поражда съмнение дали съоръженията изобщо ще бъдат пуснати отново. Нямаше никаква информация затова какво случва и отделни хора се поддаваха на своето малодушие и се отказваха, за да се отдадат на друга амбициозна, но все пак осъществима цел, а именно да възстановят парите си за картите.Повечето обаче бяха раздвоени – да се омитат ли от опашката или да пазят позициите си, за които са пожертвали толкова часове чакане. Да напуснат опашката и минути след това съоръженията да бъдат пуснати би било истинска лична трагедия. Залогът беше голям. Към 11.00 часа ние бяхме на такава позиция, която по моя преценка беше на около час и половина от финала и то ако електрозахранването бъде възстановено веднага. Затова се присъединихме към малодушните и се отказахме.
В зоната на опашките имаше две лица с баджове и якета с надпис наименованието на фирмата, стопанисваща съоръженията. Те станаха обект на разнообразни въпроси: „ще се пускат ли съоръженията”, „днес е един загубен ден, кво прайм”, „ще се възстановяват ли парите”, „къде ще се възстановяват парите” и прочие въпроси, породени от спекулациите, които възникваха вследствие на липсата на информация. Двамата служители бяха видимо затруднени. Въпросите, които им се отправяха бяха на чужди езици и от естество, което явно надхвърляше интелектуалния им капацитет или нивото им на осведоменост, или и двете. В израженията им се четеше обърканост, донякъде паника от безпомощността и безсилието им да отговорят на очакванията на питащите. Същевременно обаче израженията им издаваха усещане за значимост – в този момент те бяха важни хора, на които толкова много туристи разчитаха.
Тяхната функция се свеждаше до това да ограничават достъпа на разгневените скиори до административната част на съоръжението. На отправяните към тях въпроси къде се възстановяват парите за картите, те посочваха към касите, но на логичния следващ въпрос какво правим като на касите няма никой, а там, където има, не протича никакъв процес на връщане на пари, те не можеха да отговорят. На желаещите да отидат в администрацията, където да предяват своите платени, но неизползвани карти, служителите отговаряха, че всички са на оперативка в хотел „Стражите”. „Всички шефове са там”, казваше служителят, който изглеждаше по-умен и явно изпълняваше функцията „мозък на групата”. „Но аз не търся шеф, а някй касиер да ми върне парите”, отвръщаха някои, в отговор на което служителите безпомощно, но непреклонно и императивно повдигаха рамене.
В следващия момент всички каси затвориха и щорите бяха спуснати, което беше посрещнато с възмутени възгласи „Уууу” и порой от хвърлени снежни топки, а на моменти и твърди предмети. Усещането за несправедливост, съчетано с естественото за някои млади граждани с буен нрав желание за бунт срещу естаблишмента заплашваше да прерасне в улични безредици и характерното за такъв род прояви унищожаване на имущество, физическа саморазправа, вулгарни викове и прочие. В крайна сметка дойде полиция и духовете се усмириха. А следобед същия ден парите за неизползваните карти бяха възстановани.
Нашият спортен ден продължи с опит да се доберем до ски зона Добринище на няколко километра от Банско, който се оказа неуспешен поради обстоятелството, че много коли се бяха отправили по този път, който местните власти явно не обичат да почистват, поради което същите закъсваха и формираха непреодолими задръствания. В крайна сметка отидохме на писта Кулино край Разлог, по която се спуснахме с найлони (беше много забавно), след което отидохме на спа, където се наслаждавахме последователно на сауна, басейн ,джакузи и парна баня. Беше един много хубав ден - малко ски, много шофиране, скускане с найлони и спа. Много хубаво.
Ден втори
Поучени от опита от предходния ден, станахме също толкова рано и с автомобила се отправихме нагоре към Бъндеришка поляна, където стигнахме и паркирахме бързо и без никакви препятствия. Работеше само една каса, но опашката пред нея не беше голяма – видимо около 15 метра. „Имало, значи, и по-лесен начин”, мислехме си ние, „Тук едва ли ще чакаме повече от 23 минути”. Мудността, с която гражданите биваха обслужвани, обаче, бързо изби от главите ни тази мисъл. И все пак динамика не липсваше. Будни граждани с изострено поради продължителното чакане чувство за справедливост и призвание да бранят същото, отправяха остри забележки, даже закани за физическа саморазправа към други граждани, които подозираха в пререждане. А такова усещане се създаваше поради, тъй като хората бяха много, липсваха ограждения и всякакъв ред, тъй че на моменти не можеше да се проследи кой кога, къде и защо се е наредил. Някои туристи даваха пари на свои познати в по-предни позиции на опашката, за да им закупят карти, което пораждаше небивало раздразнение сред останалите чакащи. При поредното предаване на пари на човек в близост до гишето една едра и закръглена гражданска на видима възраст 40-45 г. облечена с кожени одежди и ботуши с токчета, и с много грим на лицето, не успя да се овладее, откъсна се от опашката и с няколко крачки се оказа при предаващия парите, избута му ръката и крещеше истерично „няма да даваш пари, като ще купуваш, отивай назад”. Множеството я подкрепи с възгласи. „Болышая група”, опитваше се да надвика тълпата един руски турист, на което му беше отговорено, че като е болшая, да ходят да си се редят отзад на опашката. Всъщност някои по-големи групи (предимно руски) туристи излъчваха един или двама човека да закупят карти за всички, в което аз не виждам бог знае какъв проблем, дори напротив, мисля, че така е по-бързо, отколкото, ако всички се редят поотделно. Но явно за много от останалите надделяваше интерпретацията, че справедливостта изисква всички да чакат поравно, макар и по-дълго. Хората крещяха, заканваха се, ожесточаваха се, напрежението растеше. Едва не се стигна до батални сцени. Касиерката си подаде главата през гишето и се провикна: „Ама моля ви се, какво правите, ще премажете някой, ще дам карти на всички, спокойно!”. В крайна сметка, след около 73 минути чакане, се сдобихме с безценните пластики и се насладихме на наистина много добро каране в пресния, пръхкав навалял нов сняг.
Всъщност Банско не е лошо място за ски. Да, не е чак толкова мащабно като някои курорти в Австрия и Франция, които съм посещавал, но все пак не липсва разнообразие от места за каране, а съоръженията имат достатъчен капацитет да поемат голям брой туристи, така че рядко да се формират опашки, стига да се добереш дотам някакси. Но организационните неуредици, които правят достъпа до ски зоната цяло приключение (в лошия смисъл) могат да откажат и най-упорития фен на Банско, което ценово не отстъпва на европейските ски курорти. Хайде, за някои несъвършенства може да се прояви разбиране. Кабинковият лифт е един и докато не бъде изграден още поне един, няма бог знае колко възможности да се реши проблема с недостатъчния му капацитет. Но защо да не може има ред на опашките, така че да не се стига до ожесточени сблъсъци и физическа саморазправа? Да работи само една каса, когато има стотици чакащи е абсурдно. Икономията от заплатите на една или две касиерки по всяка вероятност доста повече вреди, отколкото спестява. Толкова ли е трудно в случай на авария да се дава информация на хората какво се случва чрез светлинни табла или служители да минават и да информират хората, за да могат последните да вземат информирано решение дали да стоят да чакат. Защо никой не може да обясни къде и кога се възстановяват пари за неизползвани карти, толкова ли е трудно да се наемат служители, които могат поне малко да си служат с чужди езици? Това са елементарни неща, които не изискват бог знае колко усилия и инвестиции, но липсата им доста влошава нещата.
Thursday, September 29, 2011
Закон на Шьонбехлер за мишките
"Българи юнаци", "България на българите" и прочие. Под такива възгласи и под развети трибагреници младите български патриоти (бъдещето на България)защитават българщината и арестуваните българи. Видимото впечатление е за обикновена вандалщина, макар някои протестиращи да претендират по форуми и социални мрежи, че се борят за някакви ценности и идеи, които са нещо различно от обикновен расизъм. Някои може и наистина да си вярват и помислите им да са чисти, не знам. Но идеалите на повечето май достигат до концепцията за България на три морета, а именно Северно, Китайско и Карибско. Това, че в основата на посланията е "БЪЛГАРСКОТО", е достатъчно показателно.
Чудя се как може човек толкова ревностно да се гордее с това, че е българин и да е готов да упражнява насилие в името на "българското", сякаш има някаква лична заслуга затова, че е българин. А дали гордост или национален комплекс е в основата на тези емоции е отделен въпрос. Но при всички положения, след като човек не избира къде да се роди и какви да са родителите му, ми се струва абсолютно безсмислено да се гордее или срамува от произхода си. Този примитивен начин на мислене говори за объркани представи за света и мястото на отделния човек в него. Понякога за объркани ценности, или просто повърхностност. Но често, уви, това явление никак не е безопасно.
В този ред на мисли, си припомних следния пасаж от един роман, който прочетох преди известно време, много сполучливо отразяващ (мало)значимостта на националния произход в самата му същност.
Колкото до националната му принадлежност, Шьонбехлер твърдеше, че е лихтенщайнец. Вярно, това не било бог знае какво, казваше обикновено той, ала поне нямало защо да се срамува: Лихтенщайн бил сравнително невинен относно настоящото положение в света, стига да се изключи фактът, че издавал твърде много пощенски марки и, разбира се, ако се пренебрегнат благородните му данъчни закононарушения; това била най-малката държавица, която си позволявала да живее на широка нога. Освен това един лихтенщайнец не се поддавал толкова лесно на манията за величие и рядко се обявявал за особено ценен само поради факта, че е лихтенщайнец, както се случвало с американците, руснаците, французите или германците, които априори вярвали, че французинът или германецът по дефиниция е по-висше същество. Принадлежността към една велика сила - а за лихтенщайнеца почти всички останали държави по неволя били велики сили, дори Швейцария - от психологическа гледна точка представлявала сериозен недостатък за всекиго от засегнатите, и по-точно, създавала опасност човек да пострада от една определена нелепост на съотношенията. Тази опасност нараствала пропорционално с големината на нацията. Шьонбехлер обичаше да пояснява това твърдение чрез примера с мишките: една мишка, която е сама, все още възприема себе си просто като мишка. Когато обаче попадне сред един милион мишки, тя вече се смята за котка, а сред сто милиона мишки - за слон. Ала най-опасни все пак били петдесетмилионните миши народи (петдесет милиона като прагова величина). В тях мишките все още се смятали за котки, ала мечтаели да станат слонове. Тази прекомерна мания за величие била опасна не само за засегнатите от нея мишки, но и за целия миши свят. Ето защо той бе нарекъл съотношението между "числеността на мишките" и породената от нея мания за величие "Закон на Шьонбехлер".
Цитатът е от романа "Правосъдие" на Фридрих Дюренмат
Чудя се как може човек толкова ревностно да се гордее с това, че е българин и да е готов да упражнява насилие в името на "българското", сякаш има някаква лична заслуга затова, че е българин. А дали гордост или национален комплекс е в основата на тези емоции е отделен въпрос. Но при всички положения, след като човек не избира къде да се роди и какви да са родителите му, ми се струва абсолютно безсмислено да се гордее или срамува от произхода си. Този примитивен начин на мислене говори за объркани представи за света и мястото на отделния човек в него. Понякога за объркани ценности, или просто повърхностност. Но често, уви, това явление никак не е безопасно.
В този ред на мисли, си припомних следния пасаж от един роман, който прочетох преди известно време, много сполучливо отразяващ (мало)значимостта на националния произход в самата му същност.
Колкото до националната му принадлежност, Шьонбехлер твърдеше, че е лихтенщайнец. Вярно, това не било бог знае какво, казваше обикновено той, ала поне нямало защо да се срамува: Лихтенщайн бил сравнително невинен относно настоящото положение в света, стига да се изключи фактът, че издавал твърде много пощенски марки и, разбира се, ако се пренебрегнат благородните му данъчни закононарушения; това била най-малката държавица, която си позволявала да живее на широка нога. Освен това един лихтенщайнец не се поддавал толкова лесно на манията за величие и рядко се обявявал за особено ценен само поради факта, че е лихтенщайнец, както се случвало с американците, руснаците, французите или германците, които априори вярвали, че французинът или германецът по дефиниция е по-висше същество. Принадлежността към една велика сила - а за лихтенщайнеца почти всички останали държави по неволя били велики сили, дори Швейцария - от психологическа гледна точка представлявала сериозен недостатък за всекиго от засегнатите, и по-точно, създавала опасност човек да пострада от една определена нелепост на съотношенията. Тази опасност нараствала пропорционално с големината на нацията. Шьонбехлер обичаше да пояснява това твърдение чрез примера с мишките: една мишка, която е сама, все още възприема себе си просто като мишка. Когато обаче попадне сред един милион мишки, тя вече се смята за котка, а сред сто милиона мишки - за слон. Ала най-опасни все пак били петдесетмилионните миши народи (петдесет милиона като прагова величина). В тях мишките все още се смятали за котки, ала мечтаели да станат слонове. Тази прекомерна мания за величие била опасна не само за засегнатите от нея мишки, но и за целия миши свят. Ето защо той бе нарекъл съотношението между "числеността на мишките" и породената от нея мания за величие "Закон на Шьонбехлер".
Цитатът е от романа "Правосъдие" на Фридрих Дюренмат
Tuesday, August 30, 2011
Технология на верния (буквалния) превод
Има само един начин да се превежда вярно, а именно да се превежда буквално. Точка! Всяко отклонение от точния и праволинеен смисъл е ограбване, посегателство над правото на читателя да разбере правилно написаното. Ако преводачите така си развяват коня да обогатяват текстовете, да ги ограбват или да ги претопяват според собствената си душевност, докъде ще го докараме!?! Те това и правят де, затова сме й на такова дередже. Крайно време е държавата (ГЕРБ) да се намеси и да защити гражданите с утвърден стандарт по технология на превода.
Съгласно тези разбирания, предлагам на вниманието на многобройните читатели на този блог няколко български поговорки, пословици и популярни изрази, преведени на правилен (без претенции за съвършенство) английски език, като волностите в отклонение на буквалния превод са силно ограничени. Ако се затруднявате да се сетите за българския вариант на някои от изложените поговорки, погледнете в края на този пост, където ги има на български
1. Said done
2. Had you stayed peacefully, wouldn't you have seen a miracle
3. Who digs a grave another, alone falls into it
4. The quick female dog gives birth to blind creatures
5. Put ashes on it
6. It is having a nap on my dick
7. My dick hurts
8. A crazy does not have a feeling of being exhausted
9. The drunk and God keeps him
10. The quick job, shame for the master
11. What called, that replied
12. What you sow, that you will harvest
13. Old age, no joy
14. Every evil for good
15. Forced beauty does not stay
16. Blood water does not become
17. For crazy you work, for crazy you don't stay
18. To pass a meter
19. Clean calculations - good friends
20. To a cucumbers seller, cucumbers will sell
21. A spicy wound heals, a bad word does not get forgotten
22. After rain - a hood
23. Disgruntled Petko - empty his bag
24. Let's rob our pears
25. Let's sweep ourselves
26. To throw the canon
27. To hug the flowers
28. Chickens get counted in the autumn
29. Of the canon on the mouth
30. Unborn Petko
31. Already given house does not return to the owner
32. Of a given away horse, the teeth don't get counted
33. Greedy ass blood shits
34. United company lifts a mountain
35. Take a bride, saint Spass day
36. Boil it, bake it, that's the situation
37. Many grannies, weak child
38. To carry two watermelons under one armpit
39. Like a cripled chicken tomato
40. What you chop, that you will sip
Горното е в резултат на съвместните мисловни напъни (основно на маса) на група граждани, загрижени за чистотата на художествения превод. Още преводи и подобрения на изложените са добре дошли.
1. Речено сторено
2. Да би мирно седяло, не би чудо видяло
3. Който гроб копае другиму, сам пада в него
4. Бързата кучка слепи ги ражда
5. Тури му пепел
6. Дреме ми на кура/хуя
7. Боли ме кура/хуя
8. Луд умора няма
9. Пияния и господ го пази
10. Бързата работа, срам за майстора
11. Каквото повикало, такова се обадило
12. Каквото посееш, това ще пожънеш
13. Старост нерадост
14. Всяко зло за добро
15. Насила хубост не става
16. Кръвта вода не става
17. Залудо работи, за лудо не стой
18. Да минеш метър
19. Чисти сметки, добри приятели
20. На краставичар краставици ще продава
21. Люта рана заздравява, лоша дума не се забравя
22. След дъжд качулка
23. Сърдитко Петко, празна му торбичка
24. Да си обираме крушите
25. Да се омитаме
26. Да хвърлиш топа
27. Да гушнеш букета
28. Пилците се броят наесен
29. На топа на устата
30. Нероден Петко
31. Подарена къща, назад не се връща
32. На харизан кон зъбите не се броят
33. Лаком гъз кръв сере
34. Сговорна дружина планина повдига
35. Те ти булка, спасов ден
36. Вари го печи то, това е положението
37. Много баби, хилаво дете
38. Да носиш две дини под една мишница
39. Като куцо пиле домат
40. Каквото си надробиш, това ще сърбаш
Съгласно тези разбирания, предлагам на вниманието на многобройните читатели на този блог няколко български поговорки, пословици и популярни изрази, преведени на правилен (без претенции за съвършенство) английски език, като волностите в отклонение на буквалния превод са силно ограничени. Ако се затруднявате да се сетите за българския вариант на някои от изложените поговорки, погледнете в края на този пост, където ги има на български
1. Said done
2. Had you stayed peacefully, wouldn't you have seen a miracle
3. Who digs a grave another, alone falls into it
4. The quick female dog gives birth to blind creatures
5. Put ashes on it
6. It is having a nap on my dick
7. My dick hurts
8. A crazy does not have a feeling of being exhausted
9. The drunk and God keeps him
10. The quick job, shame for the master
11. What called, that replied
12. What you sow, that you will harvest
13. Old age, no joy
14. Every evil for good
15. Forced beauty does not stay
16. Blood water does not become
17. For crazy you work, for crazy you don't stay
18. To pass a meter
19. Clean calculations - good friends
20. To a cucumbers seller, cucumbers will sell
21. A spicy wound heals, a bad word does not get forgotten
22. After rain - a hood
23. Disgruntled Petko - empty his bag
24. Let's rob our pears
25. Let's sweep ourselves
26. To throw the canon
27. To hug the flowers
28. Chickens get counted in the autumn
29. Of the canon on the mouth
30. Unborn Petko
31. Already given house does not return to the owner
32. Of a given away horse, the teeth don't get counted
33. Greedy ass blood shits
34. United company lifts a mountain
35. Take a bride, saint Spass day
36. Boil it, bake it, that's the situation
37. Many grannies, weak child
38. To carry two watermelons under one armpit
39. Like a cripled chicken tomato
40. What you chop, that you will sip
Горното е в резултат на съвместните мисловни напъни (основно на маса) на група граждани, загрижени за чистотата на художествения превод. Още преводи и подобрения на изложените са добре дошли.
1. Речено сторено
2. Да би мирно седяло, не би чудо видяло
3. Който гроб копае другиму, сам пада в него
4. Бързата кучка слепи ги ражда
5. Тури му пепел
6. Дреме ми на кура/хуя
7. Боли ме кура/хуя
8. Луд умора няма
9. Пияния и господ го пази
10. Бързата работа, срам за майстора
11. Каквото повикало, такова се обадило
12. Каквото посееш, това ще пожънеш
13. Старост нерадост
14. Всяко зло за добро
15. Насила хубост не става
16. Кръвта вода не става
17. Залудо работи, за лудо не стой
18. Да минеш метър
19. Чисти сметки, добри приятели
20. На краставичар краставици ще продава
21. Люта рана заздравява, лоша дума не се забравя
22. След дъжд качулка
23. Сърдитко Петко, празна му торбичка
24. Да си обираме крушите
25. Да се омитаме
26. Да хвърлиш топа
27. Да гушнеш букета
28. Пилците се броят наесен
29. На топа на устата
30. Нероден Петко
31. Подарена къща, назад не се връща
32. На харизан кон зъбите не се броят
33. Лаком гъз кръв сере
34. Сговорна дружина планина повдига
35. Те ти булка, спасов ден
36. Вари го печи то, това е положението
37. Много баби, хилаво дете
38. Да носиш две дини под една мишница
39. Като куцо пиле домат
40. Каквото си надробиш, това ще сърбаш
Wednesday, July 13, 2011
На тъмно
Прибирам се вкъщи, по навик натискам ключа за осветлението. Греда. Осветление няма. Изненадата е с продължителност 13 стотни от секундата. Всъщност изненада няма. Аз много добре знам, че електрозахранването ми е прекъснато заради неплатена фактура от април. Такова нещо ми се е случвало веднъж преди много години (ЕРП-тата май бяха още държавни тогава), но тогава самостоятелно си възстанових подаването на електричество, натискайки един бутон, и веднага отидох в най-близката каса да заплатя дължимото. Но в сегашния случай, както научих, по-рано през деня служител на доставчика на електроенергия е посетил адреса ми и не само е изключил подаването на електричество към жилището ми, но и е отнесъл електромера ми.
Заслужавам си го, ще кажат някои. Аз съм некоректен клиент, некоректността се наказва, следователно доставчикът е в пълното си право да ме отреже без да ме предупреди (така би ми дал възможност да се издължа без да ме отрязва) и това изобщо не е некоректност. Забравил съм да потвърдя плащането, когато фактурата е била предявена към обслужващата ме банка, това е положението. Сестра ми, която изпратих до най-близката каса, плати неплатената фактура, а наред с нея плати още една, която вече бях платил по банков път и една съвсем прясна, която още дори не беше дължима. Но никой, нито на касата, нито по време на разговора по информационната линия за обслужване на клиенти, не счете за нужно да й каже, че за възстановяване на електрозахранване се дължи такса в размер на 20 лв. за обикновена услуга (12 часа) и 40 лв. за експресна (6 часа). За тази такса научих вчера в 18.48 часа, след като всички каси вече бяха затворили. На въпроса ми защо не са ни казали по-рано, ми беше отговорено, че „тази такса винаги я е имало”. Железен аргумент.
Както и да е, за пръв път се оказвам без електричество за няколко денонощия, което като за градска среда може да се приеме за продължителен период, въпреки солидния ми опит в нощуването в палатки, хижи и други места с ограничени битови удобства. Но трябва да ви кажа, че този факт изобщо не помрачи моя дух, дори може да се каже, че вчера се чувствах добре в тъмното. Какво толкова? Лято е, не се налага да включвам отоплителни електроуреди. Не мога да си пусна телевизора, нито компютъра (батерията на лаптопа ми отдавна не издържа повече от 37 минути), но това не е голяма беда. Дори е по-хубаво. Като едночленно домакинство, не съхранявам почти никакви хранителни запаси в хладилника си (хеле пък във фризера), от чието погиване да се притеснявам. Каквото и да купя, то неизбежно се разваля преди да бъде изконсумирано докрай и бива изхвърлено, понеже количествените разфасовки в малките и големи хранителни магазини не са подходящи за самостоятелно живеещи граждани и гражданки, но това е друга тема. Е, напитките са топли, а във фризера няма лед. Но и това се преживява. Винаги мога да сляза до магазина да си взема една студена бира или да употребя една такава в близкото питейно заведение. Притежавам устройство умен телефон, чрез който имам достъп до интернет, скайп и популярните виртуални социални мрежи worldtrucker.com, Hatebook.org и др., имам си малка като обем, но мощна колонка с която да си пускам музика…от телефона. Мога да чета книга на светлината на челник, с който си светя и когато трябва да ползвам санитарните помещения или ако по друга причина ми се налага да се придвижвам от помещение в помещение. Оказва се, че и без електричество аз имам всичко, което ми е необходимо, за да не се чувствам ограбен задето нямам ток.
Усещането да нямаш ток и същевременно да си в градска среда е странно, някак си е неестествено, че съм лишен от нещо, с което толкова съм свикнал и съм го приел за даденост, че не мога да си представя, че може и без него. Е, явно може…за непретенциозни представители на едночленни домакинства, като мен. Но само донякъде и за малко. Все пак умните телефони трябва да се зареждат. Съвременните технически средства, които са неизменна част от днешния бит, преди 50-100-150 години не са липсвали на никого (няма и как да са липсвали, след като не са съществували), а сега не можем да си представим живота без тях. След като винаги сме се ползвали от облагите на канализацията, течащата вода и санитарния възел в жилището, можем ли оттук нататък да живеем без тях за продължителен период от време? Много ясно, че не можем. Можем ли да живеем без молове, хладилници, печки, компютри, фурни, мивки, озвучителна техника? Та аз дори и без умен телефон се чудя как съм живял до неотдавна, когато за пръв път се сдобих с такъв.
Е, за добро или за лошо, нещата, без които няма да можем ще стават все повече. Днес платих такса за възстановяване на електрозахранване. Стандартна, не експресна. Което означава, че и днес ще съм на тъмно. Добре, че притежавам умен телефон (прясно зареден), колонка и челник – пакет за оцеляване на тъмно.
В заключение, отправям поздрав със следната песен
Заслужавам си го, ще кажат някои. Аз съм некоректен клиент, некоректността се наказва, следователно доставчикът е в пълното си право да ме отреже без да ме предупреди (така би ми дал възможност да се издължа без да ме отрязва) и това изобщо не е некоректност. Забравил съм да потвърдя плащането, когато фактурата е била предявена към обслужващата ме банка, това е положението. Сестра ми, която изпратих до най-близката каса, плати неплатената фактура, а наред с нея плати още една, която вече бях платил по банков път и една съвсем прясна, която още дори не беше дължима. Но никой, нито на касата, нито по време на разговора по информационната линия за обслужване на клиенти, не счете за нужно да й каже, че за възстановяване на електрозахранване се дължи такса в размер на 20 лв. за обикновена услуга (12 часа) и 40 лв. за експресна (6 часа). За тази такса научих вчера в 18.48 часа, след като всички каси вече бяха затворили. На въпроса ми защо не са ни казали по-рано, ми беше отговорено, че „тази такса винаги я е имало”. Железен аргумент.
Както и да е, за пръв път се оказвам без електричество за няколко денонощия, което като за градска среда може да се приеме за продължителен период, въпреки солидния ми опит в нощуването в палатки, хижи и други места с ограничени битови удобства. Но трябва да ви кажа, че този факт изобщо не помрачи моя дух, дори може да се каже, че вчера се чувствах добре в тъмното. Какво толкова? Лято е, не се налага да включвам отоплителни електроуреди. Не мога да си пусна телевизора, нито компютъра (батерията на лаптопа ми отдавна не издържа повече от 37 минути), но това не е голяма беда. Дори е по-хубаво. Като едночленно домакинство, не съхранявам почти никакви хранителни запаси в хладилника си (хеле пък във фризера), от чието погиване да се притеснявам. Каквото и да купя, то неизбежно се разваля преди да бъде изконсумирано докрай и бива изхвърлено, понеже количествените разфасовки в малките и големи хранителни магазини не са подходящи за самостоятелно живеещи граждани и гражданки, но това е друга тема. Е, напитките са топли, а във фризера няма лед. Но и това се преживява. Винаги мога да сляза до магазина да си взема една студена бира или да употребя една такава в близкото питейно заведение. Притежавам устройство умен телефон, чрез който имам достъп до интернет, скайп и популярните виртуални социални мрежи worldtrucker.com, Hatebook.org и др., имам си малка като обем, но мощна колонка с която да си пускам музика…от телефона. Мога да чета книга на светлината на челник, с който си светя и когато трябва да ползвам санитарните помещения или ако по друга причина ми се налага да се придвижвам от помещение в помещение. Оказва се, че и без електричество аз имам всичко, което ми е необходимо, за да не се чувствам ограбен задето нямам ток.
Усещането да нямаш ток и същевременно да си в градска среда е странно, някак си е неестествено, че съм лишен от нещо, с което толкова съм свикнал и съм го приел за даденост, че не мога да си представя, че може и без него. Е, явно може…за непретенциозни представители на едночленни домакинства, като мен. Но само донякъде и за малко. Все пак умните телефони трябва да се зареждат. Съвременните технически средства, които са неизменна част от днешния бит, преди 50-100-150 години не са липсвали на никого (няма и как да са липсвали, след като не са съществували), а сега не можем да си представим живота без тях. След като винаги сме се ползвали от облагите на канализацията, течащата вода и санитарния възел в жилището, можем ли оттук нататък да живеем без тях за продължителен период от време? Много ясно, че не можем. Можем ли да живеем без молове, хладилници, печки, компютри, фурни, мивки, озвучителна техника? Та аз дори и без умен телефон се чудя как съм живял до неотдавна, когато за пръв път се сдобих с такъв.
Е, за добро или за лошо, нещата, без които няма да можем ще стават все повече. Днес платих такса за възстановяване на електрозахранване. Стандартна, не експресна. Което означава, че и днес ще съм на тъмно. Добре, че притежавам умен телефон (прясно зареден), колонка и челник – пакет за оцеляване на тъмно.
В заключение, отправям поздрав със следната песен
Subscribe to:
Posts (Atom)