Разказ за това какво се случва, когато политиците загубят доверие, но вместо да се оттеглят, се вкопчват във властта
В една въображаема държава се провеждат избори. Явяват се три партии –дясна, лява и центристка. До края на изборния ден едва 20% от гласоподавателите в столицата отиват до урните. Така започва романът Seeing(как да се преведе на български е въпрос за размисъл) на харесвания от мен напоследък португалски автор Жозе Сарамаго. Политиците от дясната и централната партии са обезпокоени от ниската избирателна активност. Власт, избрана с толкова малко гласове, е лишена от представителност, което я прави нелегитимна, разсъждават те. А това представлява заплаха за демокрацията. Левите пък считат масовото негласуване за демонстрация на протест срещу статуквото (изразяващо се в управлението на дясно-центристка коалиция) и приписват всички 80% негласували, като свои гласове. С надеждата, че масовото негласуване се е дължало основно на поройния дъжд, който се е изливал над града през целия изборен ден, или с надеждата, че разумът и чувството за отговорност ще изгреят за сетивата на избирателите, правителството насрочва нови избори. Този път времето е хубаво и почти всички избиратели пускат бюлетини. Но изненада – 80% от бюлетините са недействителни.
Управляващите обявяват, че ниската избирателна активност е в резултат на вражески организирани действия, които целят подкопаване на устоите на демокрацията. Това е сценарий за дестабилизиране на държавата, смята правителството и се заема с нелеката задача да разкрие тези врагове, които правителствената пропаганда нарича „Празната чума” (The Blank Plague), което реферира към празните бюлетини. МВР изпраща сред населението секретни сътрудници, които шпионират и набелязват хора, за които са узнали, че са пуснали празни бюлетини. Няколко стотин души са задържани и подложени на разпити и натиск да разкрият тайната вражеска организация и да признаят, че са част от нея. Въвежда се военно положение. Свободното придвижване е ограничено от военни и полицейски патрули и блокади, които са разположени из целия град. Входовете и изходите на града са блокирани, въведен е полицейски час. След като с тези мерки правителството не успява да разкрие заговора срещу властта, то прибягва до крайна мярка - правителството, президентът, държавната администрация, армията и полицията напускат града посред нощ и не позволяват на никого другиго да го напуска или да влиза в пределите му. Остава единствено общинската администрация. Така в града неминуемо ще настъпи вълна от грабежи, палежи, изнасилвания и други форми на улично-битова престъпност, предвиждат от правителството, понеже няма да има полиция, която да я възпира. Градският транспорт, електричеството, водоснабдяването и здравеопазването ще спрат да функционират нормално, наред с всички останали съвременни битови и благоустройствени елементи на цивилизацията. В хаоса и анархията, които ще настъпят, в несигурността, хората, които са пускали празни бюлетини ще осъзнаят, че са безпомощни без държавата и ще я молят да се върне, надява се правителството. Отделен е въпросът, че, както става ясно в книгата, хората не гласуват не защото не искат да има държава, а не искат конкретно тези политици да я олицетворяват. Нищо обаче от това не се случва – няма хаос, няма повишена престъпност, няма насилие, градският транспорт върви по разписание, магазините, ресторантите, театрите и кината са отворени, всички системи функционират нормално. А по време на среднощния, замислен като таен, екзодус на държавното ръководство, никой не се опитва да го възпрепятства, нито има изблици на насилие. Единственото, което правят хората, е да запалят осветлението си по улиците, по които минава правителственият кортеж в знак на "изпращане". Оказва се, че населението на блокирания град се справя и без грижите на държавата, което изкарва ръководителите на последната извън нерви. В отговор те извършват взрив на оживена станция на метрото в пиков час, който взима много жертви и после обявяват, че атентатът е дело на конспираторите, които искат да отслабят държавата. В знак на възмущение многолюдно шествие залива площадите и улиците на града. Хората протестират мирно пред празните сгради, където са се помещавали институциите на държавната власт - Президенството и Министерския съвет.
В един следващ момент около 20% от населението, които са привърженици на прателството, искат да напуснат града и вярват, че ще бъдат приети с отворени обятия. В ранна утрин, за да минимизират риска да бъдат подложени на физическа саморазправа от враждебното мнозинство, тайно и в синхрон те събират багажа си и се отправят към изходите на града. Формират се дълги километрови редици от автомобили, сякаш е бежанска вълна. Обаче правителството нарежда на армията да не ги допуска извън града, първо, защото няма как да се установи със сигурност дали тези, които твърдят, че са лоялни към правителството, не са пускали празни бюлетини, но още по-важно, защото правителството е убедено, че тези хора ще бъдат подложени на насилие и че жилищата им и имуществото им вече са ограбени. А това би компрометирало „празната чума” и би дало точка в моралната графа на вкопчилите се във властта политици. Правителството благодари на своите съграждани за тяхната лоялност и отговорност пред нацията, но точно в името на тези ценности ги призовава да се върнат по домовете си в града, понеже противното би означавало да се предадат пред вероломството на конспираторите от „празната чума”, които искат да отслабят държавата и демокрацията. Хората се връщат фрустрирани, гневни и уплашени от това, на което ще ги подложат съседите им. Но съседите не ги нараняват, само им помагат да си разтоварят багажите от колите и се връщат към основните си занимания.
Времето си минава и правителството така и не разкрива конспиративната организация, на която прехвърля отговорността за ниското доверие от избирателите. При това положение правителството решава да създаде враг. И намира такъв в лицето на една жена, която е запазила зрението си, когато всички останали са ослепели няколко години по-рано (препратка към една друга книга на Сарамаго - „Слепота”). След като тази информация става достояние на правителството, приемиерът и министърът на МВР решават, че е логично именно на тази жена и на обкръжението й да бъде вменена отговорността за противодържавната организация. Изпращат екип от полицейски агенти в града със задачата да установят и съберат доказателства, че тя ръководи конспиративната група против държавността. Агентите следят нея и обкръжението й, после ги подлагат на разпити. В крайна сметка ръководителят на разследването съобщава, че не открива доказателства за вината на жената. В отговор, министърът на МВР открито му нарежда да изфабрикува доказателства, което полицаят отказва да направи, за което заплаща с живота си, а убийството му е приписано на конспираторите. А медиите, в голямата си част контролирани от правителството, обявяват, че тази жена е разкрита като ръководител на престъпна изменническа група и е виновна за много злини. Няма хепиенд.
Това произведение е издадено за пръв път през 2004 г. Но е стряскащо колко много наподобява това, което се случва в реалния живот в България днес.
Saturday, November 30, 2013
Tuesday, August 13, 2013
Протестиращите искат увеличение на заплащането и подобряване на условията на труд. Заплашват със стачка
Помолен да коментира, работодателят на протестиращите Джордж Сорос заяви, че е солидарен с отправените искания, но отбелязва, че финансовите му възможности са ограничени и е в невъзможност да ги надхвърли. „Аз и моят екип ще положим всички усилия да удовлетворим исканията на протестиращите, които считам за правдиви и справедливи, но ще го сторим в рамките на ресурса, с който разполагаме и който не можем да надхвърлим”, коментира Джордж Сорос. „Когато една организация изразходва повече, отколкото са й постъпленията, това е най-сигурният път към провал, а това не би било от полза за протестиращите. Затова ги моля да съобразяват този основополагащ принцип, който те без съмнение разбират”, допълва Сорос. От Националния синдикат на протестиращите приветстваха заявената от Джордж Сорос готовност за кооперативност, но отбелязаха, че ако в предвидимо бъдеще той не демонстрира с действията си добра воля за разрешаване на конфликта, са готови да предприемат ефективни стачни действия и да сезират Главна инспекция по труда и дори Прокуратурата.
Съдържанието на дописката е измислено и е само плод на въображението на автора
Monday, July 29, 2013
Вивиан Рединг: Корумпираният ви политически елит е много точна проекция на българското общество
В България има проблеми, много по-дълбоки от сегашния ви политически елит. Основният е, че отсъства съзнанието за необходимостта от спазване на правила и ред
Заместник председателят на Европейската комисия с ресор правосъдие, основни права и гражданство се съгласи да даде ексклузивно интервю за „Блогът на Венс” на летището, непосредствено преди отпътуването й от София.*
Г-жо Рединг, с какви впечатления останахте след проведената днес дискусия в София?
Участниците призоваваха Европейската комисия да реши проблемите с вашето корумпирано правителство, което е тъжно. Усещаше се много дълбоко огорчение и разочарование, граничещо с отчаяние.
Как си обяснявате протестите от последните 40 дни? Те също ли са израз на отчаяние?
Те са реакция на високото ниво на корупция в българското държавно управление и администрация, което през последните 15 години се увеличава с всяко следващо правителство, докато доби чудовищни размери при управлението на ГЕРБ и достигна кулминацията си при настоящата управляваща коалиция, която със своите назначения даде знак, че корупцията вече ще се реализира абсолютно неприкрито и с помощта на репресивния апарат за сигурност, който да бъде инструмент за разчистване на сметки с бизнес и политически опоненти. Лошото обаче е, че всичко това е израз на много по-дълбоко вкоренени проблеми, които няма да бъдат решени нито с оставката на това правителство, нито с промените в изборния кодекс или другите неща, които сега са на дневен ред и се обсъждат.
Какви проблеми имате предвид?
Най-дълбокият ви проблем е масовото нежелание да спазвате правила и ред, които са от значение за благоденствието на общността ви като цяло. Корупцията не е само във висшето държавно управление, тя е навсякъде около вас - от най-ниските, до най-високите нива във властта, а и извън нея. Пътните ви полицаи масово събират дребни подкупи, а шофьорите с готовност им ги плащат, понеже това е по-лесният начин, отколкото да се носи отговорност. И това се приема за нормално, както се приема за нормално студентите да преписват на изпити, да купуват изпити, пътниците да ползват обществения транспорт без билет, автомобилите ви да минават безпрепятствено технически преглед без да са технически и изправни и прочие. Може да се продължи с още много примери във всички сфери на стопанския и обществен живот – като се започне от дребната улична търговия и се мине през строителството, туризма, капиталовия пазар, инвестициите на пенсионните фондове, оценките на активите и въобще всички сфери на живота. Правилата съществуват в законодателството, но те са бутафорни. Лесно се заобикалят, спазват се формално, без да постигат същностните си цели, или директно се нарушават без последствия. За всеки, който следи финансовия сектор в България например е видно как парите за втора пенсия в частните пенсионни фондове се насочват към свързани с тези фондове лица и как цените на ценните книжа се манипулират, което влияе на оценките на портфейлите. Въпреки че това се прави без да се нарушава формално законодателството, в самата си същност то е злоупотреба. Или пък вземете оценките на активи – така наречените независими оценители винаги, без изключение, оценяват даден актив на толкова, колкото е поискал клиентът. Същото е с одиторските проверки на финансвите отчети на предприятията. Те са формални и повърхностни, а не същностни. Това са само няколко примера от сфери, в които съм имала повод да придобия лични впечатления. Но тези пороци са залегнали почти навсякъде – формализъм и плъзгане по повърхността.
Тези проблеми могат ли да бъдат решени, ако начело на държавата застанат по-почтени и компетентни управници?
Трудно. Проблемите са в резултат на много порочен начин на мислене. Правилата са бутафорни, защото хората масово не искат да спазват правилата, а органите, които трябва да гарантират прилагането им с готовност допускат те да не се спазват по користни подбуди, или просто защото нямат вътрешното убеждение за това. Сякаш отсъства съзнанието за необходимостта от правила и ред. Искам да ви кажа например, че в Люксембург никой не би си и помислил да управлява по пътищата технически неизправен автомобил не само, защото санкцията се равнява на няколко средни месечни заплати, а защото хората в Люксембург съзнават, че това не е правилно. Това елементарен пример, който илюстрира разликата в начина на мислене. Сред българите за съжаление е масов стремежът към бързото и лесно облагодетелстване без спазване на правила, често с драстично непочтени способи, вместо с труд и усилия. Това е стремежът да взимаш от благата, които са на разположение, без да даваш, така че да има от тези блага и занапред. Обичам да илюстрирам този начин на мислене с бракониерството. Чрез бракониерство един човек осигурява евтина и качествена храна за себе си и семейството си и може и да я продава на ниски цени. Но не полага никакви усилия за поддържането и подобряването на средата на живот, така че дивечът да се размножава. Човекът си мисли, че той сам по себе си няма да нанесе значителни вреди на хабитата на животните, но когато всички го правят, дивечът изчезва и няма дивеч за никого. Тук е мястото на правилата, които да регламентират кога и колко може да се ловува и че всеки, който се ползва от облагите на дивеча трябва да има принос в поддържането на хабитата. Такъв тип бракониерство наблюдаваме във всички сфери на живот в България и в големи мащаби – стремеж към лично облагодетелстване без съзнание за поддържането на благата. И тъй като това е дълбоко вкоренен начин на мислене на мнозинството българи, хората, които съумяват да се облагодетелстват по бързия и лесен начин се ползват по-скоро с почит и уважение, те са пример за подражание. Показното демонстриране на благосъстояние под формата на скъпи автомобили и предизвикателно облечени млади дами пред лъскави заведения, арогантното и агресивно поведение спрямо останалите хора, извън тяхната класа и неспазването на обществения ред предизвикват по-скоро респект, отколкото възмущение. Прави впечатление героизирания, едва ли не романтичния медиен публичен образ, който се придава на емблематични фигури на организираната престъпност, които са забогатяли от наркотици, контрабанда и прочие незаконни дейности. Дори и в така наречената чалга, ако щете, най-популярното ви субкултурно течение, по особено вулгарен начин са възпяти като най-висши ценности именно парите, властта и плътските удоволствия.
Тази масова нагласа към живота и света е в основата на ужасяващата среда на посредсвеност, в която живеете. Нейните белези са натрапчиво видни – от глутниците бездомни кучета до такситата, които измъкват десетки и стотици евро, възползвайки се от незнанието на чужденците, лошото обслужване в ресторанти и хотели по вашето черноморие, заблуждаващите табла на обменните бюра, липсата на информация на английски език за маршрутите и разписанията на линиите ви за градски транспорт, липсата на разбираеми за чужденци табели по пътища ви, лошото строителство заради пестене на материали, некоректността в деловите отношения, презастроените ви летни и зимни курорти, които са израз на ужасяваща липса на визия за бъдещето и още безброй проявления. Да не говорим за публичните сфери – съдебна, здравеопазване, образование. Реално вие нямате нито ефективно правосъдие, нито здравеопазване, на което човек може да разчита, а образователната ви система произвежда предимно посредствени специалисти. Посредствеността се простира навсякъде, тя е повсеместна. В крайна сметка корумпираният ви политически елит е продукт именно на тази посредственост. Той е една много точна проекция на българското общество.
Но нали точно срещу това се борят протестиращите?
Прав сте. В България съществуват хора, които не искат да живеят в посредственост. Честно казано, силната обществена реакция, отприщена от избора на г-н Пеевски за председател на ДАНС ме изненада приятно. Ние мислехме, че търпимостта на българите към нередностите е безгранична, но се оказа, че за част от хората не е. Аз искрено симпатизирам на тези хора но също така им съчувствам, понеже ми се струва, че са безсилни да променят нещо съществено. Нямат шанс. Това поражда и отчаянието, което усетих по време на дискусията във Военния клуб. Силно се надявам бъдещето да ме опровергае.
Защо смятате, че са безсилни?
Ще ви кажа защо. Защото няма лидерство. Не е достатъчно да съществува общност от хора, които искат да се спазват принципите на демокрация и върховенство на закона, които споделят основополагащи нравствени ценности за добро и зло и имат интелектуален капацитет. Необходимо е също така те да могат да възпитават тези ценности в обществото, така че да разширяват ценностно ориентираната част от него. Важно е да са активни и да са способни да излъчват лидери. А за жалост лидери няма. Без активност и лидерство най-многото, което тези хора могат да постигнат е да си изградят някакъв ограничен личен комфорт, някакви острови на нормалност зад защитни стени, които да ги пазят от заобикалящата ги посредственост. Но този подход е обречен на провал, защото защитните стени са твърде крехки, когато няма законност, когато не съществуват принципите на правовия ред, които единствени са в състояние да съхранят индивидуалните човешки права и собственост от произвол от страна на държавата или на мнозинството в името на користни цели, представяни зад фасадата на „обществения интерес”. По време на дискусията българите в залата апелираха към Европейската комисия и към мен лично да ги спасим от собствените им управници, което е показателно за неспособността им да излъчат лидери, показателно е за тяхното отчаяние. Един човек дори ми зададе въпроса дали можем да изпратим европейски администратори да поемат управлението. Истината е, че няма друг начин, освен да вземете съдбата си в собствените ви ръце. Аз казах много ясно, че ние нямаме правомощия да сменим вашето правителство и не искаме да поемаме управлението на вашата държава. Ваша работа е да излъчите достойни лидери. Мисля, че тук е мястото да цитирам една крилата фраза на Платон, която гласи, че който се смята твърде умен, за да се занимава с политика, е обречен да го управляват глупци.
Как виждате бъдещото еврочленство на България?
Според мен България не отговаря и никога не е отговаряла на критериите за членство в Европейския съюз – нито икономически, нито демократически. България се присъедини към Евросъюза по политически причини и при очакването, че този акт ще ускори процеса на интеграция на страната ви към Европа и че постепенно тя ще започне да се доближава до икономическите и демократически критерии. Това не се случи, дори напротив. От днешна гледна точка, отчитаме присъединяването ви като грешка. В крайна сметка, Европейският съюз е общност, която се основава на споделени ценности. Ние не считаме, че България принадлежи към тази общност от споделени ценности. България не само, че не допринася за нея, но по-скоро е източник на рискове. Ние няма да изключим България от ЕС, но можем да спрем финансирането ви от европейските фондове, ако проблемите с корупцията продължават да се задълбочават. Ако състоянието на демокрацията в България продължи да се влошава, ние можем постепенно да предприемем всички мерки, допустими, съгласно европейското законодателство и договора за присъединяване, в резултат на които ползите от членството за България ще престанат да съществуват. Вашето еврочленство ще остане само формално и бутафорно, каквото е почти всичко в България. Но ще останат да съществуват негативите – вноската в бюджета на Европейския съюз и глобите, които ще ви налагаме за неспазване на европейското законодателство. Така по естествен път вашите управници ще бъдат мотивирани да извадят България от ЕС. Така виждам аз бъдещото еврочленство на България, освен ако, разбира се, несъгласната с посредствеността част от обществото не се активизира по начин да изведе България на пътя на демокрацията и законността. Силно се надявам.
*Интервюто не е автентично. То е само плод на въображението на автора
Заместник председателят на Европейската комисия с ресор правосъдие, основни права и гражданство се съгласи да даде ексклузивно интервю за „Блогът на Венс” на летището, непосредствено преди отпътуването й от София.*
Г-жо Рединг, с какви впечатления останахте след проведената днес дискусия в София?
Участниците призоваваха Европейската комисия да реши проблемите с вашето корумпирано правителство, което е тъжно. Усещаше се много дълбоко огорчение и разочарование, граничещо с отчаяние.
Как си обяснявате протестите от последните 40 дни? Те също ли са израз на отчаяние?
Те са реакция на високото ниво на корупция в българското държавно управление и администрация, което през последните 15 години се увеличава с всяко следващо правителство, докато доби чудовищни размери при управлението на ГЕРБ и достигна кулминацията си при настоящата управляваща коалиция, която със своите назначения даде знак, че корупцията вече ще се реализира абсолютно неприкрито и с помощта на репресивния апарат за сигурност, който да бъде инструмент за разчистване на сметки с бизнес и политически опоненти. Лошото обаче е, че всичко това е израз на много по-дълбоко вкоренени проблеми, които няма да бъдат решени нито с оставката на това правителство, нито с промените в изборния кодекс или другите неща, които сега са на дневен ред и се обсъждат.
Какви проблеми имате предвид?
Най-дълбокият ви проблем е масовото нежелание да спазвате правила и ред, които са от значение за благоденствието на общността ви като цяло. Корупцията не е само във висшето държавно управление, тя е навсякъде около вас - от най-ниските, до най-високите нива във властта, а и извън нея. Пътните ви полицаи масово събират дребни подкупи, а шофьорите с готовност им ги плащат, понеже това е по-лесният начин, отколкото да се носи отговорност. И това се приема за нормално, както се приема за нормално студентите да преписват на изпити, да купуват изпити, пътниците да ползват обществения транспорт без билет, автомобилите ви да минават безпрепятствено технически преглед без да са технически и изправни и прочие. Може да се продължи с още много примери във всички сфери на стопанския и обществен живот – като се започне от дребната улична търговия и се мине през строителството, туризма, капиталовия пазар, инвестициите на пенсионните фондове, оценките на активите и въобще всички сфери на живота. Правилата съществуват в законодателството, но те са бутафорни. Лесно се заобикалят, спазват се формално, без да постигат същностните си цели, или директно се нарушават без последствия. За всеки, който следи финансовия сектор в България например е видно как парите за втора пенсия в частните пенсионни фондове се насочват към свързани с тези фондове лица и как цените на ценните книжа се манипулират, което влияе на оценките на портфейлите. Въпреки че това се прави без да се нарушава формално законодателството, в самата си същност то е злоупотреба. Или пък вземете оценките на активи – така наречените независими оценители винаги, без изключение, оценяват даден актив на толкова, колкото е поискал клиентът. Същото е с одиторските проверки на финансвите отчети на предприятията. Те са формални и повърхностни, а не същностни. Това са само няколко примера от сфери, в които съм имала повод да придобия лични впечатления. Но тези пороци са залегнали почти навсякъде – формализъм и плъзгане по повърхността.
Тези проблеми могат ли да бъдат решени, ако начело на държавата застанат по-почтени и компетентни управници?
Трудно. Проблемите са в резултат на много порочен начин на мислене. Правилата са бутафорни, защото хората масово не искат да спазват правилата, а органите, които трябва да гарантират прилагането им с готовност допускат те да не се спазват по користни подбуди, или просто защото нямат вътрешното убеждение за това. Сякаш отсъства съзнанието за необходимостта от правила и ред. Искам да ви кажа например, че в Люксембург никой не би си и помислил да управлява по пътищата технически неизправен автомобил не само, защото санкцията се равнява на няколко средни месечни заплати, а защото хората в Люксембург съзнават, че това не е правилно. Това елементарен пример, който илюстрира разликата в начина на мислене. Сред българите за съжаление е масов стремежът към бързото и лесно облагодетелстване без спазване на правила, често с драстично непочтени способи, вместо с труд и усилия. Това е стремежът да взимаш от благата, които са на разположение, без да даваш, така че да има от тези блага и занапред. Обичам да илюстрирам този начин на мислене с бракониерството. Чрез бракониерство един човек осигурява евтина и качествена храна за себе си и семейството си и може и да я продава на ниски цени. Но не полага никакви усилия за поддържането и подобряването на средата на живот, така че дивечът да се размножава. Човекът си мисли, че той сам по себе си няма да нанесе значителни вреди на хабитата на животните, но когато всички го правят, дивечът изчезва и няма дивеч за никого. Тук е мястото на правилата, които да регламентират кога и колко може да се ловува и че всеки, който се ползва от облагите на дивеча трябва да има принос в поддържането на хабитата. Такъв тип бракониерство наблюдаваме във всички сфери на живот в България и в големи мащаби – стремеж към лично облагодетелстване без съзнание за поддържането на благата. И тъй като това е дълбоко вкоренен начин на мислене на мнозинството българи, хората, които съумяват да се облагодетелстват по бързия и лесен начин се ползват по-скоро с почит и уважение, те са пример за подражание. Показното демонстриране на благосъстояние под формата на скъпи автомобили и предизвикателно облечени млади дами пред лъскави заведения, арогантното и агресивно поведение спрямо останалите хора, извън тяхната класа и неспазването на обществения ред предизвикват по-скоро респект, отколкото възмущение. Прави впечатление героизирания, едва ли не романтичния медиен публичен образ, който се придава на емблематични фигури на организираната престъпност, които са забогатяли от наркотици, контрабанда и прочие незаконни дейности. Дори и в така наречената чалга, ако щете, най-популярното ви субкултурно течение, по особено вулгарен начин са възпяти като най-висши ценности именно парите, властта и плътските удоволствия.
Тази масова нагласа към живота и света е в основата на ужасяващата среда на посредсвеност, в която живеете. Нейните белези са натрапчиво видни – от глутниците бездомни кучета до такситата, които измъкват десетки и стотици евро, възползвайки се от незнанието на чужденците, лошото обслужване в ресторанти и хотели по вашето черноморие, заблуждаващите табла на обменните бюра, липсата на информация на английски език за маршрутите и разписанията на линиите ви за градски транспорт, липсата на разбираеми за чужденци табели по пътища ви, лошото строителство заради пестене на материали, некоректността в деловите отношения, презастроените ви летни и зимни курорти, които са израз на ужасяваща липса на визия за бъдещето и още безброй проявления. Да не говорим за публичните сфери – съдебна, здравеопазване, образование. Реално вие нямате нито ефективно правосъдие, нито здравеопазване, на което човек може да разчита, а образователната ви система произвежда предимно посредствени специалисти. Посредствеността се простира навсякъде, тя е повсеместна. В крайна сметка корумпираният ви политически елит е продукт именно на тази посредственост. Той е една много точна проекция на българското общество.
Но нали точно срещу това се борят протестиращите?
Прав сте. В България съществуват хора, които не искат да живеят в посредственост. Честно казано, силната обществена реакция, отприщена от избора на г-н Пеевски за председател на ДАНС ме изненада приятно. Ние мислехме, че търпимостта на българите към нередностите е безгранична, но се оказа, че за част от хората не е. Аз искрено симпатизирам на тези хора но също така им съчувствам, понеже ми се струва, че са безсилни да променят нещо съществено. Нямат шанс. Това поражда и отчаянието, което усетих по време на дискусията във Военния клуб. Силно се надявам бъдещето да ме опровергае.
Защо смятате, че са безсилни?
Ще ви кажа защо. Защото няма лидерство. Не е достатъчно да съществува общност от хора, които искат да се спазват принципите на демокрация и върховенство на закона, които споделят основополагащи нравствени ценности за добро и зло и имат интелектуален капацитет. Необходимо е също така те да могат да възпитават тези ценности в обществото, така че да разширяват ценностно ориентираната част от него. Важно е да са активни и да са способни да излъчват лидери. А за жалост лидери няма. Без активност и лидерство най-многото, което тези хора могат да постигнат е да си изградят някакъв ограничен личен комфорт, някакви острови на нормалност зад защитни стени, които да ги пазят от заобикалящата ги посредственост. Но този подход е обречен на провал, защото защитните стени са твърде крехки, когато няма законност, когато не съществуват принципите на правовия ред, които единствени са в състояние да съхранят индивидуалните човешки права и собственост от произвол от страна на държавата или на мнозинството в името на користни цели, представяни зад фасадата на „обществения интерес”. По време на дискусията българите в залата апелираха към Европейската комисия и към мен лично да ги спасим от собствените им управници, което е показателно за неспособността им да излъчат лидери, показателно е за тяхното отчаяние. Един човек дори ми зададе въпроса дали можем да изпратим европейски администратори да поемат управлението. Истината е, че няма друг начин, освен да вземете съдбата си в собствените ви ръце. Аз казах много ясно, че ние нямаме правомощия да сменим вашето правителство и не искаме да поемаме управлението на вашата държава. Ваша работа е да излъчите достойни лидери. Мисля, че тук е мястото да цитирам една крилата фраза на Платон, която гласи, че който се смята твърде умен, за да се занимава с политика, е обречен да го управляват глупци.
Как виждате бъдещото еврочленство на България?
Според мен България не отговаря и никога не е отговаряла на критериите за членство в Европейския съюз – нито икономически, нито демократически. България се присъедини към Евросъюза по политически причини и при очакването, че този акт ще ускори процеса на интеграция на страната ви към Европа и че постепенно тя ще започне да се доближава до икономическите и демократически критерии. Това не се случи, дори напротив. От днешна гледна точка, отчитаме присъединяването ви като грешка. В крайна сметка, Европейският съюз е общност, която се основава на споделени ценности. Ние не считаме, че България принадлежи към тази общност от споделени ценности. България не само, че не допринася за нея, но по-скоро е източник на рискове. Ние няма да изключим България от ЕС, но можем да спрем финансирането ви от европейските фондове, ако проблемите с корупцията продължават да се задълбочават. Ако състоянието на демокрацията в България продължи да се влошава, ние можем постепенно да предприемем всички мерки, допустими, съгласно европейското законодателство и договора за присъединяване, в резултат на които ползите от членството за България ще престанат да съществуват. Вашето еврочленство ще остане само формално и бутафорно, каквото е почти всичко в България. Но ще останат да съществуват негативите – вноската в бюджета на Европейския съюз и глобите, които ще ви налагаме за неспазване на европейското законодателство. Така по естествен път вашите управници ще бъдат мотивирани да извадят България от ЕС. Така виждам аз бъдещото еврочленство на България, освен ако, разбира се, несъгласната с посредствеността част от обществото не се активизира по начин да изведе България на пътя на демокрацията и законността. Силно се надявам.
*Интервюто не е автентично. То е само плод на въображението на автора
Friday, July 5, 2013
Докато настъпи пълна разруха
Какво трябва да стане, за да се засили натискът върху властта
„Този протест е и за вас, господа”, казва ни с леко укорителен тон мъж на средна възраст с български флаг в ръце, докато се разхождаме пред сградата на Народното събрание. „Демокрацията не идва на тепсия”, допълва той. Укорява ни понеже мисли, че сме странични наблюдатели, а не участници. Беше към
15.30 часа, слънцето и горещината бяха трудно поносими, а пред Народното събрание имаше около 30 протестиращи и още повече полицаи, застанали в плътна редица.
За съжаление наистина живеем във време и място, където демокрацията не е даденост и трябва да се борим за нея и да я отстояваме с постоянство. Мирните протести обаче явно не трогват управляващите. Както личи по поведението на властта, сутрешното кафе и вечерната обиколка от Ларгото през празните партийни централи и обратно не нарушава значително комфорта на управляващите. Свиква се, както човек свиква с някаква пъпчица, която сърби или с друго дребно физиологическо неудобство. Ето, парламентът и кабинетът заседават, вземат решения, назначават хора и извършват държавнически дела. И по всичко личи, че те няма да се откажат лесно от властта. За да има силен ефект е необходимо постоянно присъствие пред институциите – там, където управляващите заседават. И най-дебелокожите сигурно имат някаква чувствителност, когато много хора постоянно скандират под прозорците им и когато се налага да влизат и излизат от работните си места под полицейски кордон.
Но тук се сблъскваме с един чисто практически проблем с тези протести - повечето участници в тях имат работа, поради което имат възможност да се бунтуват предимно в извънработно време, което изключва по-голямата част от деня. Без да влизам в някакви дълбоки ценностни и класови определения на протестиращите, се създава впечатлението, че малко или много, част от тях са със сравнително висок материален статус и се радват на някакъв свой ограничен комфорт, който са си изградили. Когато тези лични острови на нормалност бъдат разрушени, навярно може да се очаква някаква ескалация, която да наруши по-решително комфорта на властта. Такава ескалация ще настъпи, когато настъпи пълна разруха, когато държавата фалира, валутният борд падне и хиперинфлацията стопи спестяванията на хората, които ги имат. Когато има режим на тока, когато стане трудно да се набавят базови хранителни продукти и когато уличната и битова престъпност се развилнее до степен страната да се превърне в някаква джунгла, където всеки да се бори за живота си. Ще има предпоставки да настъпи ескалация, когато хората, които сега протестират само в извънработно време, останат без работа или бизнесите им фалират. Ще настъпи ескалация, когато все повече хора, в това число и сегашните работещи и образовани хора бъдат доведени до отчаяние. Тогава вече протестиращите няма да са мирни, а яростни и агресивни. Тогава ще се стигне до насилие и опит управляващите буквално да бъдат изметени от властта. Опит, срещу който управляващите ще се съпротивляват яростно, но вече ще е необратимо. Това не звучи толкова невероятно. Ето, кабинетът ще увеличи разходите в бюджета за сметка на увеличение на държавния дълг, което е стъпка в тази посока.
Явно трябва да се стигне до пълна разруха, за да се оттеглят мафиотите и политическите им марионетки от властта. Което е жалко. Цената на срастването между мафията и държавата и сега е вече достатъчно висока.
„Този протест е и за вас, господа”, казва ни с леко укорителен тон мъж на средна възраст с български флаг в ръце, докато се разхождаме пред сградата на Народното събрание. „Демокрацията не идва на тепсия”, допълва той. Укорява ни понеже мисли, че сме странични наблюдатели, а не участници. Беше към
За съжаление наистина живеем във време и място, където демокрацията не е даденост и трябва да се борим за нея и да я отстояваме с постоянство. Мирните протести обаче явно не трогват управляващите. Както личи по поведението на властта, сутрешното кафе и вечерната обиколка от Ларгото през празните партийни централи и обратно не нарушава значително комфорта на управляващите. Свиква се, както човек свиква с някаква пъпчица, която сърби или с друго дребно физиологическо неудобство. Ето, парламентът и кабинетът заседават, вземат решения, назначават хора и извършват държавнически дела. И по всичко личи, че те няма да се откажат лесно от властта. За да има силен ефект е необходимо постоянно присъствие пред институциите – там, където управляващите заседават. И най-дебелокожите сигурно имат някаква чувствителност, когато много хора постоянно скандират под прозорците им и когато се налага да влизат и излизат от работните си места под полицейски кордон.
Но тук се сблъскваме с един чисто практически проблем с тези протести - повечето участници в тях имат работа, поради което имат възможност да се бунтуват предимно в извънработно време, което изключва по-голямата част от деня. Без да влизам в някакви дълбоки ценностни и класови определения на протестиращите, се създава впечатлението, че малко или много, част от тях са със сравнително висок материален статус и се радват на някакъв свой ограничен комфорт, който са си изградили. Когато тези лични острови на нормалност бъдат разрушени, навярно може да се очаква някаква ескалация, която да наруши по-решително комфорта на властта. Такава ескалация ще настъпи, когато настъпи пълна разруха, когато държавата фалира, валутният борд падне и хиперинфлацията стопи спестяванията на хората, които ги имат. Когато има режим на тока, когато стане трудно да се набавят базови хранителни продукти и когато уличната и битова престъпност се развилнее до степен страната да се превърне в някаква джунгла, където всеки да се бори за живота си. Ще има предпоставки да настъпи ескалация, когато хората, които сега протестират само в извънработно време, останат без работа или бизнесите им фалират. Ще настъпи ескалация, когато все повече хора, в това число и сегашните работещи и образовани хора бъдат доведени до отчаяние. Тогава вече протестиращите няма да са мирни, а яростни и агресивни. Тогава ще се стигне до насилие и опит управляващите буквално да бъдат изметени от властта. Опит, срещу който управляващите ще се съпротивляват яростно, но вече ще е необратимо. Това не звучи толкова невероятно. Ето, кабинетът ще увеличи разходите в бюджета за сметка на увеличение на държавния дълг, което е стъпка в тази посока.
Явно трябва да се стигне до пълна разруха, за да се оттеглят мафиотите и политическите им марионетки от властта. Което е жалко. Цената на срастването между мафията и държавата и сега е вече достатъчно висока.
Thursday, May 23, 2013
Слепота
Или до къде води посредствеността
В романа „Слепота” на съвременния португалски автор, носител на нобелова награда, Жозе Сарамаго, жителите на една въображаема държава внезапно започват да ослепяват. Заразата се разпространява бързо и прераства в епидемия. В настаналата паника държавните ръководители нареждат слепите да се изолират в центрове за задържане под карантина, където биват охранявани от войници, на които е заповядано да стрелят по всеки, който се опита да излезе.
В центровете за задържане хигиената се влошава бързо. Тоалетните се задръстват, няма достъп до лекарства и медицинска помощ за нуждаещите се. Няма течаща вода. С въдворяването на все повече ослепели, храната, която се доставя отвън, става недостатъчна. Няма ред и организация за разпределянето й сред въдворените. Битовите проблеми се изострят, докато условията за живот стават непоносими. Настъпва борба за оцеляване. По-силните слепци доминират над по-слабите. Появяват се изблици на неописуема жестокост и насилие. Признаците на цивилизованост постепенно, но бързо изчезват, докато се стига до пълна деградация на човешкото достойноство и съществуване. Тази дециливилизованост се илюстрира най-вече чрез пълния упадък на хигиената (обща и лична), отвратителна смрад на фекалии, урина и разлагащи се трупове. Тази картина се пренася и в града, когато става ясно, че цялото население на въображаемата държава е покосено от болестта. Човешкото съществуване е сведено до придвижване от едно място на друго пипнешком в търсене на храна, и до удовлетворяване на естествените физиологични нужди (отделителни и сексуални).
Атмосферата е ужасна и тягостна. Екстремна форма на онагледяване какво се случва, когато индивидите в една общност са неспособни да решават собствените си проблеми и да се обединяват, за да решават общите проблеми. Това до голяма степен зависи от съществуването на адекватен ред и правила, механизми за прилагането им, разум и задоволителен интелектуален капацитет в общността, който да може да надскочи посредствеността. Именно разумът и интелектуалният капацитет (това, което за героите от „Слепота” са очите) са инструментите за постигането на цивилизоваността.
Нека сега се замислим за общността, в която ние живеем. Външните белези на цивилизованост съществуват – имаме демократични институции и правов ред, полиция, НАП, НОИ, здравеопазване, инфраструктура (промишлена и социална), регулаторни органи, асфалтови пътища, водоснабдяване, електроснабдяване и прочие достижения на съвреченната цивилизация. Какво обаче виждаме под повърхността? След последните избори имаме четири парламентарно представени политически партии, от които всички, без изключение, са компрометирани със своята некадърност, корумпираност и наклонност към репресии. Техните действия са движени не от идеи, а от интереси, корупция и брутален популизъм в най-чист вид. Една от тях например, наред с ксенофобските си изблици и откритите заплахи за саморазправа с политическите си опоненти, декларира, че веднага би увеличила минималната работна заплата на 1000 лв., минималната пенсия на 500 лв. и би намалила цените на електричеството – все позитивни наглед стъпки, които обаче биха довели до инфлация, безработица и много други неблагоприятни последици, между които може би и липса на електричество. Преди 10 години не сме си и помисляли, че такава партия може да е в парламента. Впоследствие свикнахме с това, но не сме си помисляли, че може да е във властта. А днес е по-близо до властта от всякога, а на следващите избори може направо да е във властта и да реализира своите идеи. Имаме държавна администрация, която е некадърна и притиска своите клиенти с административен произвол. Имаме затлачена и компрометирана съдебна система, която по никакъв начин не създава увереност у онези, които спазват правилата, че ще възтържествува справедливостта, ако станат жертва на административен произвол, репресия или ако пострадат от некоректни делови партньори, които не си спазват договорите. Регулаторните органи не си изпълняват функциите. Здравноосигурените лица надали могат да разчитат на държавното здравеопазване да им предостави адекватна медицинска помощ, ако имат сериозен проблем и не си платят нерегламентирано. Бизнесът е доминиран от олигархични структури със спорна репутация и методи. Той е монополизиран и неконкурентен . Пазарът е далеч от свободен и е обидно малък. Образованието продължава да е посредствено и да произвежда посредствени специалисти. А какво да кажем за медиите –публицистичните предавания са истинска рядкост, но пък реалити продукции, телевизионни игри и сериали има в изобилие. Няколкоминутен репортаж в централната информационна емисия на една от водещите телевизии например вчера беше посветен на вратовръзките, чантите и прическите на депутатите в новоизбрания парламент. Медиите са посредствени и много далеч от свободни. Всяка година България пада все по назад в класациите по свобода на словото.
Очевидно е, че в почти всички сфери на обществения живот – от политиката през медиите и професионалния футбол, до обслужването в банките и кръчмите – има белези на посредственост, която на моменти е ужасяваща. Това не е нещо ново, тъй че какво толкова, свиква се. Но става все по-зле. Съставът на парламента след последните избори не е обнадеждаващ. Аз лично познавам (и то бегло) само един човек, който е представен в този парламент. Къде са тия хора, които гласуват за ГЕРБ и Атака, чудя се. Не ги виждам, а явно са толкова много. Сега опасността от брутално влошаване на качеството на живот и разруха на механизмите за решаване на общи проблеми, е все по-реална и сякаш можем да забравим за някакви острови на нормалност във всеобщия хаос. Докъде може да стигне всичко това? До кошмара в „Слепота”, макар и в по-мека форма, което е нормално, все пак книгата е доста екстремна метафора. Но то зависи основно от нас. Да не забравяме, че и парламента, и медиите и всичко около нас малко или много е представително отражение на индивидите в общността, или най-малкото на по-активната в електорално отношение част от тях.
В романа „Слепота” на съвременния португалски автор, носител на нобелова награда, Жозе Сарамаго, жителите на една въображаема държава внезапно започват да ослепяват. Заразата се разпространява бързо и прераства в епидемия. В настаналата паника държавните ръководители нареждат слепите да се изолират в центрове за задържане под карантина, където биват охранявани от войници, на които е заповядано да стрелят по всеки, който се опита да излезе.
В центровете за задържане хигиената се влошава бързо. Тоалетните се задръстват, няма достъп до лекарства и медицинска помощ за нуждаещите се. Няма течаща вода. С въдворяването на все повече ослепели, храната, която се доставя отвън, става недостатъчна. Няма ред и организация за разпределянето й сред въдворените. Битовите проблеми се изострят, докато условията за живот стават непоносими. Настъпва борба за оцеляване. По-силните слепци доминират над по-слабите. Появяват се изблици на неописуема жестокост и насилие. Признаците на цивилизованост постепенно, но бързо изчезват, докато се стига до пълна деградация на човешкото достойноство и съществуване. Тази дециливилизованост се илюстрира най-вече чрез пълния упадък на хигиената (обща и лична), отвратителна смрад на фекалии, урина и разлагащи се трупове. Тази картина се пренася и в града, когато става ясно, че цялото население на въображаемата държава е покосено от болестта. Човешкото съществуване е сведено до придвижване от едно място на друго пипнешком в търсене на храна, и до удовлетворяване на естествените физиологични нужди (отделителни и сексуални).
Атмосферата е ужасна и тягостна. Екстремна форма на онагледяване какво се случва, когато индивидите в една общност са неспособни да решават собствените си проблеми и да се обединяват, за да решават общите проблеми. Това до голяма степен зависи от съществуването на адекватен ред и правила, механизми за прилагането им, разум и задоволителен интелектуален капацитет в общността, който да може да надскочи посредствеността. Именно разумът и интелектуалният капацитет (това, което за героите от „Слепота” са очите) са инструментите за постигането на цивилизоваността.
Нека сега се замислим за общността, в която ние живеем. Външните белези на цивилизованост съществуват – имаме демократични институции и правов ред, полиция, НАП, НОИ, здравеопазване, инфраструктура (промишлена и социална), регулаторни органи, асфалтови пътища, водоснабдяване, електроснабдяване и прочие достижения на съвреченната цивилизация. Какво обаче виждаме под повърхността? След последните избори имаме четири парламентарно представени политически партии, от които всички, без изключение, са компрометирани със своята некадърност, корумпираност и наклонност към репресии. Техните действия са движени не от идеи, а от интереси, корупция и брутален популизъм в най-чист вид. Една от тях например, наред с ксенофобските си изблици и откритите заплахи за саморазправа с политическите си опоненти, декларира, че веднага би увеличила минималната работна заплата на 1000 лв., минималната пенсия на 500 лв. и би намалила цените на електричеството – все позитивни наглед стъпки, които обаче биха довели до инфлация, безработица и много други неблагоприятни последици, между които може би и липса на електричество. Преди 10 години не сме си и помисляли, че такава партия може да е в парламента. Впоследствие свикнахме с това, но не сме си помисляли, че може да е във властта. А днес е по-близо до властта от всякога, а на следващите избори може направо да е във властта и да реализира своите идеи. Имаме държавна администрация, която е некадърна и притиска своите клиенти с административен произвол. Имаме затлачена и компрометирана съдебна система, която по никакъв начин не създава увереност у онези, които спазват правилата, че ще възтържествува справедливостта, ако станат жертва на административен произвол, репресия или ако пострадат от некоректни делови партньори, които не си спазват договорите. Регулаторните органи не си изпълняват функциите. Здравноосигурените лица надали могат да разчитат на държавното здравеопазване да им предостави адекватна медицинска помощ, ако имат сериозен проблем и не си платят нерегламентирано. Бизнесът е доминиран от олигархични структури със спорна репутация и методи. Той е монополизиран и неконкурентен . Пазарът е далеч от свободен и е обидно малък. Образованието продължава да е посредствено и да произвежда посредствени специалисти. А какво да кажем за медиите –публицистичните предавания са истинска рядкост, но пък реалити продукции, телевизионни игри и сериали има в изобилие. Няколкоминутен репортаж в централната информационна емисия на една от водещите телевизии например вчера беше посветен на вратовръзките, чантите и прическите на депутатите в новоизбрания парламент. Медиите са посредствени и много далеч от свободни. Всяка година България пада все по назад в класациите по свобода на словото.
Очевидно е, че в почти всички сфери на обществения живот – от политиката през медиите и професионалния футбол, до обслужването в банките и кръчмите – има белези на посредственост, която на моменти е ужасяваща. Това не е нещо ново, тъй че какво толкова, свиква се. Но става все по-зле. Съставът на парламента след последните избори не е обнадеждаващ. Аз лично познавам (и то бегло) само един човек, който е представен в този парламент. Къде са тия хора, които гласуват за ГЕРБ и Атака, чудя се. Не ги виждам, а явно са толкова много. Сега опасността от брутално влошаване на качеството на живот и разруха на механизмите за решаване на общи проблеми, е все по-реална и сякаш можем да забравим за някакви острови на нормалност във всеобщия хаос. Докъде може да стигне всичко това? До кошмара в „Слепота”, макар и в по-мека форма, което е нормално, все пак книгата е доста екстремна метафора. Но то зависи основно от нас. Да не забравяме, че и парламента, и медиите и всичко около нас малко или много е представително отражение на индивидите в общността, или най-малкото на по-активната в електорално отношение част от тях.
Saturday, March 23, 2013
На казино в Пловдив
Всеки човек, без изключение, има наклонност към хазарт малко или много. Дали заради естественото човешко влечение към лесни материални придобивки, или заради удоволствието да изпиташ тръпката от поемането на риск, или може би просто за забавление, или и трите неща взети заедно, всеки е податлив или има потенциал да се поддаде, ако бъде поставен в подходяща за целта ситуация, на хазартните си пориви.Това се случи и на мен и двама мои приятели по време на едно наше посещение в град Пловдив с цел туризъм. След обилна вечеря в ресторант „Даяна”, където изборът е твърде сложен заради огромното меню, по своя обем съпоставимо с комикс вариант на „Братя Карамазови”, но далеч не толкова вълнуващо, и след няколко напитки в бар „Найлон” – нощно заведение, пълно с пияни хора с щастливи изражения, футболни запалянковци, артистични на вид и нормално изглеждащи граждани, точно преди да се приберем в квартирата, разисквайки модните пристрастия към официалните анцузи (такива с кант на горнището и долнището), които ни бяха направили впечатление, докато се разхождахме из града, незнайно как, в 2.00 часа през нощта се озовахме пред казиното на хотел Тримонциум. И внезапно пристъпихме прага му. Красиво момиче на пропусквателното гише любезно сне данните от личните ни документи, фотографира ни и ни покани да влезем в голямата игрална зала. Веднага щом се огледахме, осъзнахме, че нашите опасения, че няма да бъдем допуснати заради непредставителното си облекло, бяха абсолютно безпочвени. Имаше три рулетки, 4 маси за блaкджaк, две електронни рулетки и много машинки и ротативки. Красиви и оскъдно облечени, но елегантни момичета завъртаха рулетките и обръщаха картите от тестетата. Израженията им бяха сурови и строги. Придружаваха своите изящни движения с информационни съобщения, изричани с равен тон „Но мор бетс, плийз. Край на залаганията”. Всъщност не чух да казват нещо друго, а нима е и нужно. Човек би могъл да остане с грешното впечатление, че тези момичета не са твърде въодушевлени от своята работа. Но в действителност те грижливо прикриваха своята приветливост и позитивни емоции, за да не разсейват посетителите от тяхната основна мисия. Повечетето от тях даваха вид да преследват щастието си с изцъклени и очакващи погледи, насочени към топчетата, танцуващи по отсеците на рулетката, обръщащите се карти или другите електронни устройства, на които възлагаха надежди за бъдещ разкош. Чуваше се българска, турска, гръцка реч и фон от пиукания, цъкане и звуци от допир на пластмасови чипове в твърди повърхности. Сервитьорки, облечени с оскъдни, но нелепи униформи, раздаваха на посетителите алкохолни напитки.
Аз притежавах 20 лв., единият ми съгражданин имаше приблизително същата сума, а третият, който демонстрираше в най-голяма степен неприязън, да не кажа нетърпимост, към хазарта разполагаше с няколко десетки левове. Употребихме по едно уиски, което, както се оказа, беше безплатно, и се насочихме към своите занимания. Аз застанах до една рулетка. Няколко гражданина на републиките Турция, Гърция и България поставяха чипове по многобройните полета на рулетката и след всяко завъртане почти всички биваха прибирани от добре изглеждащата операторка на рулетка (не, няма да я нарека крупие). Разиграваха се сериозни суми. Хората с особена настървеност и интензивност хвърляха на масата банкноти, които се трансформираха в чипове. Чиповете бързо изчезваха, хвърляха се нови банкноти, които от своя страна също се трансформираха в чипове и така една непрестанна въртележка. Притеснявах се, че ще стана обект на присмех с моите 20 лв., но все пак ги предявих. Същите бяха трансформирани в чипове и никой не ми обърна внимание. А защо ли изобщо съм очаквал, че някой ще се присмива точно на мен и на 20-те ми лв., докато изпитва силни емоции от губене (в по-редки случаи и печелене) на пари? Чудя се. Започнах да играя. Минималният залог беше 1 лв. на отделно число, или 5 лв. на цвят или групи числа. Приложих системата „Мандарин”, която се състои в два равни залога – един на цвят и един на четно или нечетно число. Вероятността и двата залога да са губещи е 25%, същата е вероятността и двата да са печеливши, а 50% е вероятността единият да е губещ, а другият печеливш. Сами разбирате, че с тази система надали ще претърпите бог знае какви загуби (освен ако не сте много търпеливи), нито пък може да се надявате на баснословни печалби. Идеална за хора като мен, които не са твърде хазартно ориентирани и не вярват в лесните способи за забогатяване без труд и интелект, но пък не желаят да се лишат напълно от тръпката да поиграят хазарт. А и все пак имах само 20 лв., с които трябваше да прекарам 1-2 часа в казиното. На първото завъртане и двата ми залога бяха губещи. Нищо, казах си, със следващите 10 лв. ще изкарам няколко завъртания. Но на следващото завъртане, уви, се случи същото. Невероятно. Как е възможно да имам две последователни загуби. Вероятността за това е едва 6.25%. И да ми се случи съвсем в началото. Ега ти късмета. Обезсърчен понечих да се отдръпна от рулетката, когато съгражданинът ми, притежател на десетки левове, ми предложи да ми услужи с 20 лв. Хазартната ми порив се обади и ме застави да приема този заем и да продължа своята игра. И бях възнаграден. На следващото завъртане спечелих. Последваха няколко завъртания с резултат 0. На следващото завъртане пак спечелих, един вид възстанових загубите. Поръчах си още уиски. До мен някой пуфтеше, даже скимтеше. Обърнах се и видях измъчена физиономия, сбръчкана от емоции на гняв и съжаление. Човекът за броени минути беше загубил към 600 лв. Другите играчи също бяха малко напрегнати. На мен пък ми беше много хубаво. Поръчах си още уиски и продължих с моята система „Мандарин”. След около 20 минути бях с 30 лв. напред, още уиски, след още 15 минути отново бях на нула. Тогава реших, че съм постигнал целта да се позабавлявам, при това безплатно (бях на нула), даже бях с няколко уискита напред. Осребрих си чиповете на стойност 20 лв. и в този момент видях, че единият от двамата ми приятели, който беше загубил вече 15 лв., току що беше седнал да проиграе последните си 5 лв. на електронна рулетка. Не че нямаше желание да извършва действия с по-сериозни суми, но по нелепо стечение на обстоятелствата, точно тогава системите на банка ОББ не функционираха и той беше в невъзможност да закупи чипове или да изтегли пари в брой с банковата си карта. Още дискутираме дали по този начин банката му е направила добро, или му е навредила. Няма и как да разберем. Е, ще го изчакаме, какво да направим, рекохме си с третия приятел от нашата весела компания (този, който не търпи хазарт) и вкарахме по 5 лв. на електронната рулетка (там залозите са малки – по 10 и 50 стотинки). За него това беше сюблимен момент – за първи път играеше на хазарт. И така залагахме, смеехме се, употребявахме още уиски, а петте лева така и не се изчерпваха. Забелязах девойка с поднос препечени сандвичи. Подтикнат от чувството на глад в този късен нощен час и умилен от приятната атмосфера и веселото настроение зададох нелеп въпрос с очевиден отговор: „А тия сандвичи плащат ли се?”. Девойката ме изгледа с недоумение и отговори „Не”. „Тогава дайте три”, с усмивка помоли единият ми съгражданин. Големи мизерници сме, а, смеехме се ние. Продължихме да прилагаме системата „Мандарин” и усилията ни се увенчаха с успех – удвоихме нашите 5 лв.
В крайна сметка ние се измъкнахме от казиното без тъга и покруса, породени от тежки загуби и неосъществени стремежи. Поддадохме се на хазартния порив, но го управлявахме (макар че не се знае какво би се случило, ако системите на ОББ не бяха възпрепятствали колегата Огнян да изтегли пари в брой). Освен това се забавлявахме, напихме се и дори се нахранихме. И открихме, че със системата „Мандарин” казиното може да бъде добър метод за социално слаби граждани да си осигурят храна и подслон, стига да са в състояние, както ние, да управляват своите хазартни пориви. Ето какво гласи коментар на потребител на социалната мрежа Foursquare за казино Тримонциум – The place is every other casino. Smokey, noisy and a lot of adrenaline and most of the time regret. Със сигурност обаче последното не се отнасяше за нас.
Sunday, April 15, 2012
Страх и омраза в етажната собственост
Няколко сблъсъка с моите съкооператори, които преобърнаха вярата ми в човешкия разум и възпитание
Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.
С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.
Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.
Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.
Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.
В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.
Обичам реда и дисциплината. Затова, навярно, бях толкова приятно впечатлен от Правилника за вътрешния ред, залепен на видно място във входа на жилището, в което пребивавам последните шест месеца. Този документ регламентира широк кръг въпроси - от приемането и изпълнението на бюджета, през държането на вещи в общите части (не могат), кога и къде е разрешено да се тупат килими, вдигането на шум и прочие обществени отношения. Хареса ми, че стълбището беше чисто, а добре поддържаните лехички до сградата, засадени с цветя, създаваха усещането, че тук живеят отговорни хора, които се грижат за колективното благо на етажната собственост, която споделят. А касиерката на сградата стриктно ми напомняше до пето число, че дължа месечен членски внос (8 лв. на апартамент на човек) на етажната собственост. Тука има ред и дисциплина, мислех си аз. Щях да се спогодя добре с моите нови съседи, които няма как да не са разумни същества, предполагах аз. Впоследствие обаче, бях потресен, колко дълбоко съм се заблудил.
С тази положителна нагласа неотдавна отидох на общо събрание на етажната собственост. Исках да съм съпричастен към общите дела, свързани с битовото благополучие на обитателите на нашата сграда. Исках да опозная моите нови съседи, те на свой ред да опознаят мен и да ме приемат като един от тях. Събранието се проведе в абонатната станция. Присъстващите се подписахме в протокола, воден от допоуправителката, а членовете на управителния съвет(домсъвета), които видимо бяха най-влиятелните и уважавани членове на общността, дадоха ход на дискусиите.
Първи сблъсък
Първо обсъдихме Правилника за вътрешния ред. Достигнахме до точката, която гласи „Забранява се свирене, пеене, шумен говор, тропане с токчета, УВЕСЕЛЕНИЯ и КУПОНИ, а също и ремонти във времето от 22 до 8 часа и 14 до 16 часа”. Тъй като смятам, че всеки е длъжен да се съобразява с хората, с които живее в една общност, така че да не нарушава комфорта им, да не нахълтва в личното им пространство или по друг начин да го нарушава, аз подкрепям едно такова правило. Но воден от разбирането си, че понякога абсолютните забрани надхвърлят допустимата граница на ограничаване на индивидуалните права и че тази конкретна забрана попада именно в тази категория (все пак всеки веднъж в годината има рожден ден), аз предложих на общото събрание да приеме още една точка, която гласи следното: „Изключения от горното се допускат с тридневно писмено предизвестие и съгласие на повече от половината от живущите, като се прилага принципът на мълчаливото съгласие”. Част от съкооператорите реагираха положително на моето предложение, заявиха, че то е логично и смислено и че го подкрепят. Но други, сред тях, уви, и старите, уважавани и влиятелни съкооператори, бяха на друга позиция. „Купони ли”, коментираха те с язвителен тон, „като стане десет часа, се обаждам в полицията, идват от четвърто (РПУ – бел. на автора) и всичко спира. Купони ще ми правят!”, заканваха се те. Тази реакция ме смути. Предлагах само въвеждане на теоретична възможност за провеждане на празненства, ако съкооператорите са съгласни. Не съм предлагал да се разрешава всеки да вдига шум, когато си иска. Можех да отдам реакциите им само на някаква немотивирана злост, но не и като плод на здрав разум. В крайна сметка, предложението ми не беше прието.
Втори сблъсък
След този мой неуспешен плах опит да се включа в процесите на вземане на решения в нашата етажна собственост, неусетно преминахме към темата за разпределението на паркоместата, която поради самата си същност и поради особеността, че сградата разполага с по-малко паркоместа, отколкото са апартаментите (хеле пък автомобилите) предизвика много по-бурни емоции до степен, която заплашваше да извади ситуацията извън контрол. Повечето съкооператори категорично отказваха да се съгласят, че новите им съседи (аз в това число) имат право, също както и те, на достъп до паркоместата на етажната собственост. Решението за разпределение на паркоместата било взето на общо събрание още през 2002 г. Точка. Щом е решено на общо събрание, значи то напълно легитимно отменя правото ми на собственост върху няколкото квадратни метра от дворното място, споменати в нотариалния ми акт. Нищо не можеше да ги убеди в противното. Навесите, които те били издигнали също съставляваха съществена част от тяхната аргументация, а също и добре поддържаните лехи с цветя, за които те лично били жертвали кръв, пот и пари през последните 10 години, а ние не сме допринесли с нищо, идваме и искаме да паркираме. „Как пък не!”, възмущаваха се нашите съседи. Не желаеха и да чуят за график на ползване на паркоместата на ротационен принцип, а това, че според нас не е уместно едно домакинство да държи повече от един автомобил в двора, им е стори съвсем нелепо. „Тия пък...ще ми казват на мене. Ми ще си държа вътре и двете коли”, разпалено коментираше един от съседите, „ако искам и пет коли ще вкарам”, продължаваше той. Неусетно, разговорът се насочи към темата затова, че предишният собственик на един от апартаментите не си бил платил членски внос на кооперацията за стар период от време. „Знаеш ли колко дължиш бе?!? Първо си плати 700-те лева, пък после искай да паркираш”, нападаха съкооператорите един от новодомците. Не знам дали искрено вярваха, че настоящият собственик е отговорен за задължения на предишния, но говореха така, сякаш е толкова очевидно, че чак се чудят как може да не ни е ясно. По едно време в помещението влезе една жена на видима възраст около 50 години с перхидролено изрусени коси и се провикна по начин, по който накара всички да млъкнат. „Защо вашата дъщеря ми тропа по тавана всяка сутрин? Как не ви е срам да вдигате такъв шум, внучката ми не може да спи”. „Вие пък тропате с токчета”, не й остана длъжен съседът.
Нашите съкооператори бяха даровити оратори, което се изразяаваше в това, че не даваха възможност на застъпниците на противопожна позиция да се обядат, камо ли пък да развият и аргументират тезата си. Когато някой все пак успееше да каже нещо, гласовитите ни съседи веднага го прекъсваха и с тон, сякаш се обръщат към измет, го обвиняваха, че заради него не могат да се изкажат и му нареждаха да млъкне. Ръкомахаха, повишаваха тон, говореха пренебрежително от висотата на моралното превъзходство, което им отреждаше позицията на по-отдавна пребивавали съкооператори, които владеят паркомясто. При малко по-настоятелен опит от страна на един от новодомците да защити позицията си, най-активният в разговорите съкооператор с рязко движение свали очилата си и пристъпи крачка напред към събеседника си с издадени напред рамене и заканително се обърна към него с думите „Кво бе, кво ще ми говориш бе”. Друг съкооператор пък се приближи към един от присъстващите с думите „Ела ми тука бе”. Адресатите на тези закани вероятно и не разбраха в същия момент, че някой ги заплашва с физическа саморазправа, понеже се бяха обърнали в други посоки и разговаряха по темата с други съкооператори. Споменах ли, че всички говореха едновременно на висок глас. Забелязвайки това, единият от агресивните съкооператори каза: „Келеш, само да ми паднеш”. Но го каза с тон, недостатъчно висок, за да бъде чут от адресата, но достатъчно, за да бъде чут от стоящите близо до него съседи, които кимаха одобрително. Двама от новодомците си тръгнаха. „Леле, тоя да го бяха срещнал, когато съм на три ракии”, вайкаше се единият от членовете на домсъвета, „Ама сега съм пил само една”. „Ха, ха, ха”, разнесе се в помещението. „Хайде да гласуваме”, призова един от домсъвета. „Ама няма кворум”. „Има бе, аз държа гласовете на Пенка, Цонка и Гошо, те са ме упълномощили”. „А, аз също държа три гласа, айде”. И гласуваха, че достъп до дворното място имат собствениците, които са включени в списък, утвърден от общото събрание през 2002 г.
В този дух протече нашето събрание. Очаквам трети сблъсък по повод ремонта на покрива, който теоретично трябва да се поеме от всички съпооператори. Малката ни общност в жилищната сграда е доминирана от няколко на брой прости, невъзпитани и агресивни граждани. Не знам защо, но по някаква причина, в онзи момент си мислех, че вероятно са типични избиратели на Атака и/или ГЕРБ и докато ги гледах и слушах, си представях селяни от Алабама, които бият негри през 50-те години. Просто такава асоциация ми изникна по време на това събрание, чудя се защо. Останалите, които по-скоро създаваха усещане да са възпитани и разумни хора, нямаха интерес статуквото по конкретната тема да се промени, което за тях явно беше по-важно, отколкото това кое е правилно и справедливо. Но по-смущаващото беше друго – моделът на управление и обществени отношения в нашата етажна собственост ми заприлича на един умален модел на функциониране на обществото, в което живеем и заобикалящата ни среда. Корумпирани или по друг начин компрометирани държавни ръководители биват избирани с малък брой гласове, част от които купени, зле работещи администрация и обществени системи, като съдебна система, здравеопазване, образование, социална защита и прочие, бизнес, доминиран от играчи със спорна репутация и методи - всичко това създава една ужасяваща среда от посредственост. Което може да не е решаващо за усещането на хората за нещастие, но със сигурност не допринася и за тяхното щастие.
Subscribe to:
Posts (Atom)