Блогът на Венс

На ски в Банско

2012-01-18T22:44:00.000-08:00

Малко ски, много шофиране и спа

Защо някои българси скиори имат неблагоразумието да пътуват хиляди километри път, за да се пързалят в Австрия, Франция или Италия? Чудя се. Ето, Банско е тук при нас, на разсто

яние 2 часа и 17 минути максимум и то ако има непочистена снежна покривка и няколко обърнати тира на Предела. В Банско има всичко – сняг, писти, съоръжения, автомобили, хотели, ресторанти, нощни заведения, стриптиз барове, емоции и добро настроение – като в Созопол, само дето е студено. Неотдавна за пореден път се отправихме към това добре познато, но въпреки това много вълнуващо място. Тръгнахме в петък вечерта, стигнахме безметежно в община Банско, въпреки предупрежденията, че поради обилния снеговалеж пътната инфраструктура може да се окаже трудно проходима за моя лек автомобил. Настанихме се в едно приятно хотелче, пихме по една ракия и се приготвихме за предстоящите два дни каране на ски и други проявления на активна почивка.

Ден първи
Не сме и очаквали ски зона Банско да е изключение от правилото, че нищо на този свят не е съвършено. Всички знаят, че на кабинковия лифт, който извозва туристите от града до пистите, се формират огромни опашки, макар иначе съоръженията горе да имат достатъчно капацитет да поемат потока от туристи. Много рядко съм виждал горе да се формират опашки, но на кабинковия лифт винаги, без изключение, се чака много – минимум час, а обикновено към два часа. Но добереш ли се веднъж до ски комплекса, оттам нататък проблем с чакането няма. По тази причина станахме рано с оглед на това да сме на кабинковия лифт към 8.30 часа. Но това, което видяхме там беше чудовищно – огрома съвкупност от хора, по своята численост съпоставими с армия на някоя неголяма велика сила, примерно Швейцария, въоръжени със ски, щеки, обувки, каски и прочие, беше заела огромно пространство в района около лифта. Пред касите също чакаха страшно много хора, за да си закупят карти за съоръженията. Видимо,точно този ден, един работен ден не би стигнал на човек да си закупи карта, да се качи на лифта и да направи едно спускане. Но ние си бяхме взели карти още предния ден. Поради липса на бог знае колко алтернативни варианти, се наредихме на тази „опашка” с надеждата, че за два часа и половина ще дойде и нашият ред. Сред хората се усещаше изнервеност, да не кажа агресия, характерни за такъв тип ситуации, при които човек вместо да се забавлява (с каквото намерение е отишъл някъде), чака. Хем е платил немалко пари, хем сякаш му е отнета значителна част от времето, отредено за разтоварване и почивка. Видимо на опашката нямаше ред – чакащите граждани се блъскаха, яростно отстоявайки позициите си и напредвайки със скорост, на която всеки уважаващ себе си амбициозен охлюв би се присмял. Някои граждани заставаха на произволни места на опашката пред други чакащи граждани, което пораждаше негодувание сред последните, заплашващо да прерасне в батални сцени. По едно време кабинките спряха да се движат, поради преустановено електрозахранване. Може би е авария, която скоро ще бъде отстранена, мислехме си ние. Случват се такива неща понякога. След няколко минути лифтът отново започна да функционира, но не за дълго. Повторното спиране продължи повече от обичайното. Сред чакащите започна да се поражда съмнение дали съоръженията изобщо ще бъдат пуснати отново. Нямаше никаква информация затова какво случва и отделни хора се поддаваха на своето малодушие и се отказваха, за да се отдадат на друга амбициозна, но все пак осъществима цел, а именно да възстановят парите си за картите.Повечето обаче бяха раздвоени – да се омитат ли от опашката или да пазят позициите си, за които са пожертвали толкова часове чакане. Да напуснат опашката и минути след това съоръженията да бъдат пуснати би било истинска лична трагедия. Залогът беше голям. Към 11.00 часа ние бяхме на такава позиция, която по моя преценка беше на около час и половина от финала и то ако електрозахранването бъде възстановено веднага. Затова се присъединихме към малодушните и се отказахме.

В зоната на опашките имаше две лица с баджове и якета с надпис наименованието на фирмата, стопанисваща съоръженията. Те станаха обект на разнообразни въпроси: „ще се пускат ли съоръженията”, „днес е един загубен ден, кво прайм”, „ще се възстановяват ли парите”, „къде ще се възстановяват парите” и прочие въпроси, породени от спекулациите, които възникваха вследствие на липсата на информация. Двамата служители бяха видимо затруднени. Въпросите, които им се отправяха бяха на чужди езици и от естество, което явно надхвърляше интелектуалния им капацитет или нивото им на осведоменост, или и двете. В израженията им се четеше обърканост, донякъде паника от безпомощността и безсилието им да отговорят на очакванията на питащите. Същевременно обаче израженията им издаваха усещане за значимост – в този момент те бяха важни хора, на които толкова много туристи разчитаха.

Тяхната функция се свеждаше до това да ограничават достъпа на разгневените скиори до административната част на съоръжението. На отправяните към тях въпроси къде се възстановяват парите за картите, те посочваха към касите, но на логичния следващ въпрос какво правим като на касите няма никой, а там, където има, не протича никакъв процес на връщане на пари, те не можеха да отговорят. На желаещите да отидат в администрацията, където да предяват своите платени, но неизползвани карти, служителите отговаряха, че всички са на оперативка в хотел „Стражите”. „Всички шефове са там”, казваше служителят, който изглеждаше по-умен и явно изпълняваше функцията „мозък на групата”. „Но аз не търся шеф, а някй касиер да ми върне парите”, отвръщаха някои, в отговор на което служителите безпомощно, но непреклонно и императивно повдигаха рамене.

В следващия момент всички каси затвориха и щорите бяха спуснати, което беше посрещнато с възмутени възгласи „Уууу” и порой от хвърлени снежни топки, а на моменти и твърди предмети. Усещането за несправедливост, съчетано с естественото за някои млади граждани с буен нрав желание за бунт срещу естаблишмента заплашваше да прерасне в улични безредици и характерното за такъв род прояви унищожаване на имущество, физическа саморазправа, вулгарни викове и прочие. В крайна сметка дойде полиция и духовете се усмириха. А следобед същия ден парите за неизползваните карти бяха възстановани.

Нашият спортен ден продължи с опит да се доберем до ски зона Добринище на няколко километра от Банско, който се оказа неуспешен поради обстоятелството, че много коли се бяха отправили по този път, който местните власти явно не обичат да почистват, поради което същите закъсваха и формираха непреодолими задръствания. В крайна сметка отидохме на писта Кулино край Разлог, по която се спуснахме с найлони (беше много забавно), след което отидохме на спа, където се наслаждавахме последователно на сауна, басейн ,джакузи и парна баня. Беше един много хубав ден - малко ски, много шофиране, скускане с найлони и спа. Много хубаво.

Ден втори
Поучени от опита от предходния ден, станахме също толкова рано и с автомобила се отправихме нагоре към Бъндеришка поляна, където стигнахме и паркирахме бързо и без никакви препятствия. Работеше само една каса, но опашката пред нея не беше голяма – видимо около 15 метра. „Имало, значи, и по-лесен начин”, мислехме си ние, „Тук едва ли ще чакаме повече от 23 минути”. Мудността, с която гражданите биваха обслужвани, обаче, бързо изби от главите ни тази мисъл. И все пак динамика не липсваше. Будни граждани с изострено поради продължителното чакане чувство за справедливост и призвание да бранят същото, отправяха остри забележки, даже закани за физическа саморазправа към други граждани, които подозираха в пререждане. А такова усещане се създаваше поради, тъй като хората бяха много, липсваха ограждения и всякакъв ред, тъй че на моменти не можеше да се проследи кой кога, къде и защо се е наредил. Някои туристи даваха пари на свои познати в по-предни позиции на опашката, за да им закупят карти, което пораждаше небивало раздразнение сред останалите чакащи. При поредното предаване на пари на човек в близост до гишето една едра и закръглена гражданска на видима възраст 40-45 г. облечена с кожени одежди и ботуши с токчета, и с много грим на лицето, не успя да се овладее, откъсна се от опашката и с няколко крачки се оказа при предаващия парите, избута му ръката и крещеше истерично „няма да даваш пари, като ще купуваш, отивай назад”. Множеството я подкрепи с възгласи. „Болышая група”, опитваше се да надвика тълпата един руски турист, на което му беше отговорено, че като е болшая, да ходят да си се редят отзад на опашката. Всъщност някои по-големи групи (предимно руски) туристи излъчваха един или двама човека да закупят карти за всички, в което аз не виждам бог знае какъв проблем, дори напротив, мисля, че така е по-бързо, отколкото, ако всички се редят поотделно. Но явно за много от останалите надделяваше интерпретацията, че справедливостта изисква всички да чакат поравно, макар и по-дълго. Хората крещяха, заканваха се, ожесточаваха се, напрежението растеше. Едва не се стигна до батални сцени. Касиерката си подаде главата през гишето и се провикна: „Ама моля ви се, какво правите, ще премажете някой, ще дам карти на всички, спокойно!”. В крайна сметка, след около 73 минути чакане, се сдобихме с безценните пластики и се насладихме на наистина много добро каране в пресния, пръхкав навалял нов сняг.

Всъщност Банско не е лошо място за ски. Да, не е чак толкова мащабно като някои курорти в Австрия и Франция, които съм посещавал, но все пак не липсва разнообразие от места за каране, а съоръженията имат достатъчен капацитет да поемат голям брой туристи, така че рядко да се формират опашки, стига да се добереш дотам някакси. Но организационните неуредици, които правят достъпа до ски зоната цяло приключение (в лошия смисъл) могат да откажат и най-упорития фен на Банско, което ценово не отстъпва на европейските ски курорти. Хайде, за някои несъвършенства може да се прояви разбиране. Кабинковият лифт е един и докато не бъде изграден още поне един, няма бог знае колко възможности да се реши проблема с недостатъчния му капацитет. Но защо да не може има ред на опашките, така че да не се стига до ожесточени сблъсъци и физическа саморазправа? Да работи само една каса, когато има стотици чакащи е абсурдно. Икономията от заплатите на една или две касиерки по всяка вероятност доста повече вреди, отколкото спестява. Толкова ли е трудно в случай на авария да се дава информация на хората какво се случва чрез светлинни табла или служители да минават и да информират хората, за да могат последните да вземат информирано решение дали да стоят да чакат. Защо никой не може да обясни къде и кога се възстановяват пари за неизползвани карти, толкова ли е трудно да се наемат служители, които могат поне малко да си служат с чужди езици? Това са елементарни неща, които не изискват бог знае колко усилия и инвестиции, но липсата им доста влошава нещата.

Закон на Шьонбехлер за мишките

2011-09-29T12:10:00.000-07:00

"Българи юнаци", "България на българите" и прочие. Под такива възгласи и под развети трибагреници младите български патриоти (бъдещето на България)защитават българщината и арестуваните българи. Видимото впечатление е за обикновена вандалщина, макар някои протестиращи да претендират по форуми и социални мрежи, че се борят за някакви ценности и идеи, които са нещо различно от обикновен расизъм. Някои може и наистина да си вярват и помислите им да са чисти, не знам. Но идеалите на повечето май достигат до концепцията за България на три морета, а именно Северно, Китайско и Карибско. Това, че в основата на посланията е "БЪЛГАРСКОТО", е достатъчно показателно.

Чудя се как може човек толкова ревностно да се гордее с това, че е българин и да е готов да упражнява насилие в името на "българското", сякаш има някаква лична заслуга затова, че е българин. А дали гордост или национален комплекс е в основата на тези емоции е отделен въпрос. Но при всички положения, след като човек не избира къде да се роди и какви да са родителите му, ми се струва абсолютно безсмислено да се гордее или срамува от произхода си. Този примитивен начин на мислене говори за объркани представи за света и мястото на отделния човек в него. Понякога за объркани ценности, или просто повърхностност. Но често, уви, това явление никак не е безопасно.

В този ред на мисли, си припомних следния пасаж от един роман, който прочетох преди известно време, много сполучливо отразяващ (мало)значимостта на националния произход в самата му същност.

Колкото до националната му принадлежност, Шьонбехлер твърдеше, че е лихтенщайнец. Вярно, това не било бог знае какво, казваше обикновено той, ала поне нямало защо да се срамува: Лихтенщайн бил сравнително невинен относно настоящото положение в света, стига да се изключи фактът, че издавал твърде много пощенски марки и, разбира се, ако се пренебрегнат благородните му данъчни закононарушения; това била най-малката държавица, която си позволявала да живее на широка нога. Освен това един лихтенщайнец не се поддавал толкова лесно на манията за величие и рядко се обявявал за особено ценен само поради факта, че е лихтенщайнец, както се случвало с американците, руснаците, французите или германците, които априори вярвали, че французинът или германецът по дефиниция е по-висше същество. Принадлежността към една велика сила - а за лихтенщайнеца почти всички останали държави по неволя били велики сили, дори Швейцария - от психологическа гледна точка представлявала сериозен недостатък за всекиго от засегнатите, и по-точно, създавала опасност човек да пострада от една определена нелепост на съотношенията. Тази опасност нараствала пропорционално с големината на нацията. Шьонбехлер обичаше да пояснява това твърдение чрез примера с мишките: една мишка, която е сама, все още възприема себе си просто като мишка. Когато обаче попадне сред един милион мишки, тя вече се смята за котка, а сред сто милиона мишки - за слон. Ала най-опасни все пак били петдесетмилионните миши народи (петдесет милиона като прагова величина). В тях мишките все още се смятали за котки, ала мечтаели да станат слонове. Тази прекомерна мания за величие била опасна не само за засегнатите от нея мишки, но и за целия миши свят. Ето защо той бе нарекъл съотношението между "числеността на мишките" и породената от нея мания за величие "Закон на Шьонбехлер".

Цитатът е от романа "Правосъдие" на Фридрих Дюренмат

Технология на верния (буквалния) превод

2011-08-30T09:49:00.000-07:00

Има само един начин да се превежда вярно, а именно да се превежда буквално. Точка! Всяко отклонение от точния и праволинеен смисъл е ограбване, посегателство над правото на читателя да разбере правилно написаното. Ако преводачите така си развяват коня да обогатяват текстовете, да ги ограбват или да ги претопяват според собствената си душевност, докъде ще го докараме!?! Те това и правят де, затова сме й на такова дередже. Крайно време е държавата (ГЕРБ) да се намеси и да защити гражданите с утвърден стандарт по технология на превода.

Съгласно тези разбирания, предлагам на вниманието на многобройните читатели на този блог няколко български поговорки, пословици и популярни изрази, преведени на правилен (без претенции за съвършенство) английски език, като волностите в отклонение на буквалния превод са силно ограничени. Ако се затруднявате да се сетите за българския вариант на някои от изложените поговорки, погледнете в края на този пост, където ги има на български

1. Said done
2. Had you stayed peacefully, wouldn't you have seen a miracle
3. Who digs a grave another, alone falls into it
4. The quick female dog gives birth to blind creatures
5. Put ashes on it
6. It is having a nap on my dick
7. My dick hurts
8. A crazy does not have a feeling of being exhausted
9. The drunk and God keeps him
10. The quick job, shame for the master
11. What called, that replied
12. What you sow, that you will harvest
13. Old age, no joy
14. Every evil for good
15. Forced beauty does not stay
16. Blood water does not become
17. For crazy you work, for crazy you don't stay
18. To pass a meter
19. Clean calculations - good friends
20. To a cucumbers seller, cucumbers will sell
21. A spicy wound heals, a bad word does not get forgotten
22. After rain - a hood
23. Disgruntled Petko - empty his bag
24. Let's rob our pears
25. Let's sweep ourselves
26. To throw the canon
27. To hug the flowers
28. Chickens get counted in the autumn
29. Of the canon on the mouth
30. Unborn Petko
31. Already given house does not return to the owner
32. Of a given away horse, the teeth don't get counted
33. Greedy ass blood shits
34. United company lifts a mountain
35. Take a bride, saint Spass day
36. Boil it, bake it, that's the situation
37. Many grannies, weak child
38. To carry two watermelons under one armpit
39. Like a cripled chicken tomato
40. What you chop, that you will sip

Горното е в резултат на съвместните мисловни напъни (основно на маса) на група граждани, загрижени за чистотата на художествения превод. Още преводи и подобрения на изложените са добре дошли.

1. Речено сторено
2. Да би мирно седяло, не би чудо видяло
3. Който гроб копае другиму, сам пада в него
4. Бързата кучка слепи ги ражда
5. Тури му пепел
6. Дреме ми на кура/хуя
7. Боли ме кура/хуя
8. Луд умора няма
9. Пияния и господ го пази
10. Бързата работа, срам за майстора
11. Каквото повикало, такова се обадило
12. Каквото посееш, това ще пожънеш
13. Старост нерадост
14. Всяко зло за добро
15. Насила хубост не става
16. Кръвта вода не става
17. Залудо работи, за лудо не стой
18. Да минеш метър
19. Чисти сметки, добри приятели
20. На краставичар краставици ще продава
21. Люта рана заздравява, лоша дума не се забравя
22. След дъжд качулка
23. Сърдитко Петко, празна му торбичка
24. Да си обираме крушите
25. Да се омитаме
26. Да хвърлиш топа
27. Да гушнеш букета
28. Пилците се броят наесен
29. На топа на устата
30. Нероден Петко
31. Подарена къща, назад не се връща
32. На харизан кон зъбите не се броят
33. Лаком гъз кръв сере
34. Сговорна дружина планина повдига
35. Те ти булка, спасов ден
36. Вари го печи то, това е положението
37. Много баби, хилаво дете
38. Да носиш две дини под една мишница
39. Като куцо пиле домат
40. Каквото си надробиш, това ще сърбаш

На тъмно

2011-07-13T09:40:00.000-07:00

Прибирам се вкъщи, по навик натискам ключа за осветлението. Греда. Осветление няма. Изненадата е с продължителност 13 стотни от секундата. Всъщност изненада няма. Аз много добре знам, че електрозахранването ми е прекъснато заради неплатена фактура от април. Такова нещо ми се е случвало веднъж преди много години (ЕРП-тата май бяха още държавни тогава), но тогава самостоятелно си възстанових подаването на електричество, натискайки един бутон, и веднага отидох в най-близката каса да заплатя дължимото. Но в сегашния случай, както научих, по-рано през деня служител на доставчика на електроенергия е посетил адреса ми и не само е изключил подаването на електричество към жилището ми, но и е отнесъл електромера ми.

Заслужавам си го, ще кажат някои. Аз съм некоректен клиент, некоректността се наказва, следователно доставчикът е в пълното си право да ме отреже без да ме предупреди (така би ми дал възможност да се издължа без да ме отрязва) и това изобщо не е некоректност. Забравил съм да потвърдя плащането, когато фактурата е била предявена към обслужващата ме банка, това е положението. Сестра ми, която изпратих до най-близката каса, плати неплатената фактура, а наред с нея плати още една, която вече бях платил по банков път и една съвсем прясна, която още дори не беше дължима. Но никой, нито на касата, нито по време на разговора по информационната линия за обслужване на клиенти, не счете за нужно да й каже, че за възстановяване на електрозахранване се дължи такса в размер на 20 лв. за обикновена услуга (12 часа) и 40 лв. за експресна (6 часа). За тази такса научих вчера в 18.48 часа, след като всички каси вече бяха затворили. На въпроса ми защо не са ни казали по-рано, ми беше отговорено, че „тази такса винаги я е имало”. Железен аргумент.

Както и да е, за пръв път се оказвам без електричество за няколко денонощия, което като за градска среда може да се приеме за продължителен период, въпреки солидния ми опит в нощуването в палатки, хижи и други места с ограничени битови удобства. Но трябва да ви кажа, че този факт изобщо не помрачи моя дух, дори може да се каже, че вчера се чувствах добре в тъмното. Какво толкова? Лято е, не се налага да включвам отоплителни електроуреди. Не мога да си пусна телевизора, нито компютъра (батерията на лаптопа ми отдавна не издържа повече от 37 минути), но това не е голяма беда. Дори е по-хубаво. Като едночленно домакинство, не съхранявам почти никакви хранителни запаси в хладилника си (хеле пък във фризера), от чието погиване да се притеснявам. Каквото и да купя, то неизбежно се разваля преди да бъде изконсумирано докрай и бива изхвърлено, понеже количествените разфасовки в малките и големи хранителни магазини не са подходящи за самостоятелно живеещи граждани и гражданки, но това е друга тема. Е, напитките са топли, а във фризера няма лед. Но и това се преживява. Винаги мога да сляза до магазина да си взема една студена бира или да употребя една такава в близкото питейно заведение. Притежавам устройство умен телефон, чрез който имам достъп до интернет, скайп и популярните виртуални социални мрежи worldtrucker.com, Hatebook.org и др., имам си малка като обем, но мощна колонка с която да си пускам музика…от телефона. Мога да чета книга на светлината на челник, с който си светя и когато трябва да ползвам санитарните помещения или ако по друга причина ми се налага да се придвижвам от помещение в помещение. Оказва се, че и без електричество аз имам всичко, което ми е необходимо, за да не се чувствам ограбен задето нямам ток.

Усещането да нямаш ток и същевременно да си в градска среда е странно, някак си е неестествено, че съм лишен от нещо, с което толкова съм свикнал и съм го приел за даденост, че не мога да си представя, че може и без него. Е, явно може…за непретенциозни представители на едночленни домакинства, като мен. Но само донякъде и за малко. Все пак умните телефони трябва да се зареждат. Съвременните технически средства, които са неизменна част от днешния бит, преди 50-100-150 години не са липсвали на никого (няма и как да са липсвали, след като не са съществували), а сега не можем да си представим живота без тях. След като винаги сме се ползвали от облагите на канализацията, течащата вода и санитарния възел в жилището, можем ли оттук нататък да живеем без тях за продължителен период от време? Много ясно, че не можем. Можем ли да живеем без молове, хладилници, печки, компютри, фурни, мивки, озвучителна техника? Та аз дори и без умен телефон се чудя как съм живял до неотдавна, когато за пръв път се сдобих с такъв.

Е, за добро или за лошо, нещата, без които няма да можем ще стават все повече. Днес платих такса за възстановяване на електрозахранване. Стандартна, не експресна. Което означава, че и днес ще съм на тъмно. Добре, че притежавам умен телефон (прясно зареден), колонка и челник – пакет за оцеляване на тъмно.

В заключение, отправям поздрав със следната песен

По-трезво за социалния подем

2011-06-23T06:49:00.000-07:00

Във връзка с изрисуването и последвалото измиване на паметника на съветската армия, което предизвика толкова бурни изблици на емоции в социалните мрежи и форумите (което сигурно не е случайно),

ми харесаха един текст на Бойчев и текста на Бойко Пенчев.

И все пак, без да подценявам събитието с паметника и описаната интерпретация в двата текста, не преувеличаваме ли поне малко?

Разбирам, че е много примамливо и младежко-романтично на тази проява да се придава облик, като че дава тласък на някакво идейно-протестно течение срещу естаблишмента, който подтиска свободолюбивия дух на свободните хора и в защита на високите ценности и прочие. Но човекът, който го е рисувал може въобще да не си ги е мислил тия работи, а да го е направил просто за удоволствие. Представям си го как чете по сайтовете и социалните мрежи и си вика "брей, какво нещо направих". А може и да е целенасочено това послание.

Всъщност, признавам, това може би няма кой знае колко голямо значение, важното е, че случилото се развълнува много хора (мен включително). Уважавам теорията на г-н Бойчев за социален подем, макар да съм малко сдържан в очакванията си - избликът е факт в социалните мрежи и сайтовете с интелигентна аудитория, което, уви, обхваща твърде малка част от хората, че да промени нещо съществено. Все пак, в мирните и демократични общества революциите се правят с бюлетина, което пък предполага съществуването на политически формации, които да са честни, да изповядват идеи и ценности,така че представителите на поколението 25-40 с относително модерно, свободно и ценностно ориентирано мислене да припознаят свои представители. Уви, много сме далеч от това. Просто изборът от бюлетини е толкова ограничен, че е направо невъзможен. Затова с малък брой гласове и с известен брой купени такива, обществените ресурси ще продължават да се управляват, а значимите решения ще продължават да се вземат от партии ГЕРБ, ДПС, БСП, Атака или други като ГЕРБ и НДСВ, които ще се появят изневиделица, за да оберат протестния вот въз осноснова на представата за авторитет, решителност и сила (нещо като култ към личността - сега към министър председателя, преди това към Симеон Сакс), с които ще избавят гражданите от проблемите им.

И все пак случилото се с паметника и реакциите, които предизвика, не е лошо.

Не отнемайте Спиро от клиентите му

2011-03-10T07:39:00.000-08:00

Защо не е правилно да се слагат горни лимити на таксиметровите услуги

Редно ли е държавата да определя колко най-много може да струва таксиметровият превоз. По този въпрос разсъждавахме наскоро съвместно с колегата Огнян, журналист в небезизвестен столичен седмичник. Мярката се обосновава с необходимостта гражданите да бъдат защитени от таксита измамници. Но дали наистина е така? Замислихме се

снимка: Дневник

например за ЕТ „Спиро Мултитранс”. Откъде накъде държавата ще решава, че Спиро не може да превозва пътници на цена от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой (или същите цени в евро, ако пътниците са чужденци)? Спиро така си е решил. Ако не искаш, не се качваш при Спиро, а в друг таксиметров автомобил. Спиро създава добавена стойност за своите клиенти, която той е остоностил на 8 лв. на километър. Той полага усилия, влага отношение, старае се да осигури максимален комфорт на своите пътници – пуска им чалга, пуши цигари марка Арда (без филтър), в купето мирише на изгорели газове, които си взаимодействат едновременно с ухание на пот (може би на Спиро или останала от други негови пътници), много силна миризма на парфюм и наслоен аромат, който се носи от препълнения с фасове пепелник, а същият не е измиван, откакто Спиро си е набавил таксиметровия автомобил. Спиро държи на висококласния интериор на автомобила. От предното (мърляво) стъкло стърчи стойка с джи ес ем и такава за джи пи ес устройство. Има инсталирано малко телевизорче, от което понякога се излъчват клипчета от телевизия „Планета”. От огледалото виси ароматизатор борче, редом до иконка с богородица и младенеца, а до тях виси и кръст с блестящи елементи. Един вид, по своя уют, купето наподобява тираджийска кабина. Седалките са на лекета, таблото, дръжките, всичко е наслоено с мръсотия до такава степен, че всяко съприкосновение с който и да е елемент от автомобила дарява пътника с един вид съкровена свързаност със света на Спиро, поне докато не се умие хубаво е не занесе дрехите си на химическо чистене. На пода се въргалят всякакви боклуци – пликчета, салфетки, празни шишета, люспи от семки, фасове и прочие. Спиро кара бързо, с резки движения, пили гуми, псува ожесточено останалите участници в движението и поглежда към пътника си с изражение, което изисква съпричастност. Спиро е грижовен, един вид, дарява пътниците си с наситени впечатления и парчета щастие. Най-лесното е да закараш автомобила на автомивка, да го поддържаш чист, да си любезен с пътниците, да ги питаш какъв маршрут предпочитат и прочие и прочие. Но не всеки може да предостави на пътниците тръпката от това да пътуваш в таксиметровия автомобил на Спиро.

Сигурно на някои хора действително им харесва да се возят при Спиро и са готови да платят дори повече от 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой. Истината е, че Спиро не би съществувал, ако нямаше достатъчно такива хора. Да се пречи на Спиро да доставя ползи на клиентите си е погрешно. Да лишаваш последните от Спиро – също. Оказва се, както коментираше с възмущение моят събеседник, че видимата ръка на чиновника отстранява Спиро от мястото, което невидимата ръка на пазара му е отредила. И това се представя, един вид, тъй сякаш чиновниците защитават заблудените пътници от Спиро, който бил измамник. Но в крайна сметка, какво изобщо значи такси менте? Таксиметровият автомобил, обозначен като такъв, бива управляван от водач, който превозва пътници от точка А до точка Б срещу заплащане. Самият водач следва да има право да управлява МПС и да има необходимите документи от органи на държавната власт, които удостоверяват, че той отговаря на определени изисквания, за да може да превозва пътници. Значи, за да бъде едно такси менте, трябва да липсва някой от елементите – водачът да няма право да управлява автомобил, да няма лиценз, или да изисква от клиентите си цени, които надхвърлят обявените на стикерите, залепени на предното и страничните стъкла. Но цената в самата си същност не определя едно такси като измамник. Ако Спиро брандира автомобила си с надписи, наподобяващи наименованията на негови конкуренти, ако размества редовете на стикерите с цените, за да заблуди пътниците, или си служи с други способи, които биха могли да се възприемат като непочтени, ако за чужденците е трудно да се ориентират, и прочие и прочие...,това са неща, които могат да се решат с други мерки. Но доколкото Спиро е обозначил ясно, с големи букви и цифри, на български и на английски език, че цената на услугата му е 8 лв. на километър и 2 лв. на минута престой, и доколкото конкуренцията в бранша предоставя достатъчно голям избор от таксиметрови фирми, всеки е свободен и отговорен да реши дали да бъде пътник на Спиро. Ако Спиро спазва правилата и не затаява информация за ценовите си условия, то може да приемем, че невидимата ръка на пазара е поставила Спиро на същия.

Действително, наглостта на част от таксиметровата съвкупност е толкова дразнеща, че как да не си кажеш „абе я да им сложим таван на цените на тия боклуци”. А след като такава мярка се радва на широко одобрение, нормално е и чиновниците да си кажат „що пък не”. Обаче замислете се, сега такситата, утре нещо друго. Ето, на някои висши ръководни кадри в държавата вече им хрумна да борят и спекулата в цените на храните, после на някой ще му хрумне да се занимава с цените на лекарствата, книгите, пиенето, та и до бардаците накрая може да стигнат. Административното регулиране на цените е опасно залитане и е едно и също в самата си същност, независимо за какви стоки или услуги става въпрос. А иначе няма лошо държавата да се бори със спекулата, ама с по-приемливи способи - не допуска няколко големи доставчици да се наговарят помежду какви да са цените, да не допуска монополи да злоупотребяват с монополното си положение и прочие мерки, които да създават конкурентна среда и информираност за потребителите. Най-лесното е да сложиш таван на цените.

Една вечер в Night Flight (прев. на бълг. Мощен поует)

2011-02-22T07:35:00.000-08:00

Впечатления от света на хай лайф поп фолка

Неотдавна имах облагата да попадна в клуб Night Flight (в превод на български Мощен поует) –интересно място, намиращо се в идеалния център на София, носител на духа и ценностите на модерната поп-фолк култура. Не че поп-фолкът ми е непознат. Сред приятелското ми обкръжение нерядко прибягваме до този инструмент за разтоварване, дори смея да се нарека познавач на жанра, един вид. Имам зад гърба си три посещения в Ориент клуб 33 в Студентски град и едно посещение в БИАД. Но Night Flight засенчи предишния ми опит в чалгата и го обогати с няколко пласта нови впечатления, да не кажа емоции – в добрия или лошия смисъл, е отделен въпрос.

Всичко започна оттам, че едно момиче, с което прекарвахме съвместно времето си в бара на едни наши приятели, заяви, че ще присъства на рожден ден, който се провежда на въпросното място. Останалите от групата, все мъже, преценихме, че не би било твърде неуместно да я последваме на мероприятието с цел да я изложим. Така и направихме. Натоварихме се на две таксита и се отправихме към това непознато и вълнуващо място. Night Flight е разположен на бул. Мария Луиза, недалеч от ЦУМ, Халите, синагогата и джамията. Отвън чалготеката не се отличаваше значително от други заведения от такъв тип – голям вход, светещ надпис, афиши, червен килим пред входа, разположен между ограждение от червени въжета, висящи на блестящи позлатени стойки, създаващи усещането за VIP. Служителите на заведението поискаха да удостоверим пълнолетието си с документ за самоличност. Един от нас, гражданин на Република Италия, нямаше такъв. След кратка беседа, охраната допусна гражданина с предупреждението, че при проверка има риск да бъде задържан от органите на реда, един вид влиза на своя отговорност. Когато дойде моят ред, служителят ме огледа и се обърна към всички нас с коментар по мой адрес „Господинът,…така облечен…май не може да влезе…” В тона на гласа му обаче нямаше достатъчно решителност. Усещах, че се колебае. Затова продължих да крача, но следях реакциите му с периферното си зрение. Той направи две крачки и с равен, умерено учтив, но императивен тон изиска: „Господинът,…това яке задължително на гардероб”. Бях със скиорското си яке. „Разбира се”, отвърнах. Отправих се към следващия етап от моя поход към хай лайфа – мястото, на което да заплатя входна такса – 5 лв. за жени и 10 лв. за мъже (дискриминация по признак пол, както и да го погледнеш). В този момент се разколебах дали не би било по-добре да се омитам от това място, но устоях на този порив на малодушие. След като заплатих 10 лв., длъжностното лице ми каза с нетърпящ възражение тон „ще трябва да свалите и суитчъра”. Послушно оставих на гардероб (срещу 2 лв. такса) якето си и връхната си дреха и, останал вече само по риза, без характеризиращи признаци от типа на дълги коси, бради и обеци, можех спокойно да се слея с тълпата (стига да не ми гледат кецовете).

Влязохме в основния салон – огромно пространство с множество сепарета на няколко нива, не липсваха пространства, достатъчно обширни, така че посетителите да могат да танцуват на воля. Блицовете и лазерите бяха впечатляващи - във всички цветове на дъгата и комбинации от цветове. Интериорът беше модернистичен, да не кажа футуристичен, но с много, много вкус. А върху стълбищни конструкции и платформи танцьорки радваха очите на присъстващите. Огромна сцена – на нея две предизвикателно облечени изпълнителки (руси) и един изпълнител даряваха публиката с радост и добро настроение, подпомагани от музиканти – един на йоника, един на струнен електрически инструмент и няколко на духови такива. На огромните екрани зад сцената се редуваха клипове, рекламиращи екскурзии в Бурса и Измир, и поздравителни адреси от типа „Цецо поздравлява компанията с песента Кой ще гали котето любовно”. Добре изглеждащи гражданки, много руси и облечени с къси роклички и стилни високи токчета, танцуваха по масите.

Гражданите бяха с ризи и сака с блестящи елементи и атрибути от типа голяма катарама на колана с инициали на известна модна марка, примерно D&G. Но при всички положения, бих казал, че публиката беше облечена с много стил и вкус. Поръчахме бутилка уиски и на свой ред започнахме да се наслаждаваме. Редуваше се хит след хит, поздрав след поздрав. Блицовете и прожекторите много допринасяха за атмосферата. В един момент от тавана заваляха конфети, множество конфети, всичко се покри от конфети. Това създаде един вид особено празнична атмосфера, достатъчно позитивна, за да отклони вниманието ни от неудобството, че част от тези конфети попаднаха в чашите ни с уиски. През 10 минути диктор обявяваше, че

някой си има рожден ден. В този момент оркестърът започваше да изпълнява песента Happy Birthday to You, която в следващия момент прерастваше в известния ни рефрен (познат от творчеството на Орлин Памуков и Илиян) „Честит рожден ден, хепи бърдей ту ю, милионер във евро и всички екстри. Няколко души от персонала под светлината на специално определен за целта прожектор се отправяха към сепарето на поздравения рожденик с бутилка/и шампанско в голяма шампаниера, няколко факли и поднос със салфетки, които празнуващите да хвърлят с едно особено движение на ръката, което да породи асоциативни усещания у хвърлящите и присъстващите, че се мятат пачки банкноти (салфетките са интересен елемент от прекарването в поп фолк заведение, те не са никак евтини и е забранено да бъдат вкарвани отвън, но това е отделна тема). Присъединяваха се също така двете изпълнителки, изпълнител и част от музикантите, които свиреха и пееха една песен, така да се каже „на ушенце” на празнуващата компания, част от чиито членове танцуваха по масите. И всичко това под светлината на прожектор.

Първата бутилка уиски приключи. Падаше се някъде по 1,5-2 малки питиета средно на човек, което изразено в пари беше около 23 лв. на човек. Сервитьорът волно или неволно, надписа сметка ни с около 3-4 питиета, което щеше да остане незабелязано, ако не беше острият и задълбочен поглед на един от гражданите в нашата весела компания. След кратък разговор, уредихме тази дреболия. Поръчахме втора бутилка уиски, която, поради намалената численост на компанията, ни струваше по 35 лв. на човек, но пък количеството беше достатъчно. Преместихме се в голямо сепаре, за да се присъединим към рождения ден, на който беше поканено момичето, което отидохме да изложим. Танцувахме, хвърляхме салфетки и пяхме, почти до зори.

Тази вечер ми струваше 80 лв. (10 лв. вход, 2 лв. гардероб, 23 лв. моята част от първата бутилка уиски, 35 лв. за втората бутилка и 10 лв. консумация на предишното място) и всяка една стотинка си заслужаваше напълно. Докоснах се, макар и за малко, до един различен свят, придобих много нови впечатления. Не че бих повторил, но в крайна сметка, дори и този свят да ви се струва пошъл, фалшив и един вид извратен, няма лошо да попаднете за кратко в него с чисто опознавателна цел. И ако може, да не се фрустрирате, а да извлечете забавното от цялата работа. Аз лично се забалвявах искрено, за добро или за лошо.

Разходка Чепеларе-Гела

2011-02-21T05:03:00.000-08:00

Коктейл на съставни единици

2011-02-15T14:37:00.000-08:00

Пернишки бейлиз - традиционен български коктейл

Молба

2011-02-15T14:32:00.000-08:00

София, ул. Врабча

БНТ не трябваше да купува ТВ правата за световното по футбол

2010-06-19T08:00:00.000-07:00

Ръководството на Българската национална телевизия решило да не излъчва няколко мача от световното първенство по футбол, за да излъчи мачовете на националния отбор по волейбол. Дали това решение е правилно? Категорично не. Но не защото световното е по-значимо събитие от българските мачове по волейбол. Очевидно и към двете има интерес, въпрос на лични предпочитания. Това би била дискусията, ако живеехме във времето, когато БНТ беше единствена и от избора на нейните редактори зависеше какво ще гледат зрителите. Но в наши дни, когато има може би над сто телевизии, между които достатъчен брой такива с национално покритие, е пълен абсурд да има събитие, което привлича значителен интерес от страна на аудиторията и то да не бъде излъчено по никоя телевизия. Е, в случая каквото и да решават в спортната редакция на БНТ, поне едно от двете събития (няколкото мача от световното или волейбола) ще остане неизлъчено, понеже са по едно и също време.

Логически погледнато такова нещо не би трябвало да се случва, но явно може, щом БНТ е закупило правата за излъчване и на двете събития. И тук възниква въпросът защо изобщо ги е закупила? За правата за световното БНТ е платила 2.1 млн. евро. Нормално инвестициите се предприемат с цел реализиране на печалба, в случая привличане на зрителска аудитория и реализиране на приходи от реклама. Но явно в БНТ не мислят така, щом с лека ръка решават да не излъчат нещо за което са платили около 90 хил. евро (пада се малко повече от 30 хил. евро средно на мач, а няма да се излъчат изцяло три мача). Значи това е чисто прахосничество. Което не би ме смутило чак толкова, ако телевизията беше частна. Собственикът така е решил, предприятието си е негово, да си троши парите както си иска. БНТ обаче е държавна, издържа се с държавна субсидия в размер на около 60 млн. лв., които се формират от данъците на всички трудещи се хора в страната и от тази гледна точка такова разхищение е неприемливо. Но БНТ е „обществена” телевизия, ще кажат някои, и не се води от мотива да печели. Добре де, щом не е целта да печели, все някаква цел трябва да има – да създава други тип ползи за зрителите. А каква е ползата от това, че гледам световното по БНТ, вместо по Нова телевизия или Би ти ви? Единствената разлика е, че вместо да излъчват реклами преди и след мач и на полувремето, се наслаждавам по-продължително на коментаторите и събеседниците в студиото на БНТ. Е ако това е „ползата”, която струва 2.1 млн. евро, бих уволнил този, който е решил да ги похарчи, ако парите бяха мои.

Това, че държавната телевизия разхищава пари е лошо, но още по-лошо е, че едновременно с това лишава футболните фенове от възможността да гледат това, което им е интересно, защото въпросните мачове изобщо няма да бъдат излъчени пряко. Не е възможно една частна телевизия да плати милиони за правата да излъчи нещо и да не го излъчи. От гледна точка на личния материален интерес няма логика да правиш инвестиция без да очакваш, че ще спечелиш от нея. Това може да се случи само, когато се разпореждаш с чужди пари (в случая на тези, които плащат данъци) и никой не ти търси сметка. Някои ще кажат, че не всичко в живота се свежда до пазар и материален интерес (просто железен аргумент). ОК, няма да влизам в идеологически дискусии, само ще обобщя: първо, държавата е разхитила пари, за да закупува телевизионни права за футболни мачове, които не излъчва, и второ, футболните фенове са лишени от възможността да наблюдават същите тези мачове. А какво щеше да бъде, ако частна телевизия беше купила правата? Първо, и футболните, и волейболните фенове щяха да гледат това, което им се гледа. И второ, държавата нямаше да разхищава пари.

Изводът е очевиден. Горното е добър пример как понякога държавната активност за неща, които не са й работа, но се представят зад обвивката на някакъв вид „обществен” интерес, който се извисява над грубия материализъм, всъщност водят до вреден резултат.

Уволнение

2009-02-27T06:32:00.000-08:00

Днес уволниха човек. Съобщиха й го сутринта. Колежките й казаха, че ако чуят, че някъде търсят да наемат човек с нейната професия, непременно ще й се обадят. Тя се разплака и си тръгна бързо от канцеларията. Разговорите между колежките (все жени на средна възраст) се въртят около следното: “Много ми е мъчно за нея”, “Предложих й да излезем всички с нея, но тя се разплака и си отиде”, “Ето, никой не е застрахован”, “Много е тъжно, аз не очаквах, че кризата може да удари така, че лично да се усети, но ето...” В другата стая пък девойките реват.

Едва ли това учудва някого - нормални човешки реакции на случващото се - емоционални, изпълнени с тревога, страх, несигурност. В интерес на истината, нямам високо мнение за работата на колежката, по-точно не ми допадаше отношението й към работата. Ако беше моя подчинена, бих провел разговор с нея на тази тема. Но не за това става дума.

Уволнения и съкращения винаги е имало и ще има. Но ми въздейства начинът, по който тази жена лично изживява уволнението. Свикнал съм да виждам уволненията като числа и формули в ексел и в по-малка степен като човешки съдби и болезнени лични трагедии, каквито уволненията в повечето случаи са. Не че не съм се замислял, но е друго усещането да го видиш лично и непосредствено. И всъщност е убийствено ясно, кризата не е нещо абстрактно - суха неразбираема статистика и терминология. Тя се изразява в съсипани бизнеси, нереализирани умения, изгубени години и в крайна сметка опропастени човешки животи. Лошо. И ако наистина най-лошото тепърва предстои, значи десетки, дори стотици хиляди хора в България ще изживяват такива лични трагедии в предвидимо бъдеще. А останалите ще живеят в несигурност и стрес. Тъжно, много тъжно. Нема ред.

Е как е възможно да не ти е харесало?

2008-12-16T15:13:00.000-08:00

Разговор между познати:

- Ама ти не пиеш ли?

- Не.

- Ама защо, не ти харесва ли?

- Ами не обичам да пия.

- Искаш да кажеш, че никога не си пил?

- Не, пия отвреме навреме. На рожден ден или на тържество изпивам една чаша вино или една бира.

- Ама никога ли не си се напивал?

- Напивал съм се няколко пъти.

- Е как е възможно да не ти е харесало?

- На една нова година реших да се напия и се напих страшно. Пропуснах новата година. Страшно ме беше яд. Оттогава реших повече да не не се напивам.

- Е не ми казвай, че заради неква нова година не пиеш...

Корупцията в държавата

2008-12-03T06:49:00.000-08:00

Наскоро попаднах на една любопитна класация – десетте най-корумпирани държавни лидери в света за всички времена, според Transparency International. Това са бившите дългогодишни държавни глави на Индонезия, Филипините (участва с двама държавници), Заир (в наши дни Народна република Конго), Нигерия, Югославия/Сърбия, Хаити, Перу, Украйна и Никарагуа. Най-много се е облагодетелствал според Transparency индонезийският ръководител Мохамед Сухарто, за когото се твърди, че за 31 години на власт е присвоил между 15 – 35 млрд. долара. Най-скромен е Жозеф Естрада, който за трите години на поста президент на Филипините е присвоил 80 млн. долара. Какво е общото между тези държавници? Страните, в които са управлявали, са бедни (най-богатата е Перу с 2 071 долара БВП на глава от населението, а най-бедната е Заир с 99 долара), недемократични, където законността и човешките права не значат почти нищо.

Защо пиша това? Настоящото държавно управление в България е може би най-корумпираното от 1989 г. насам. Замислих се дали и нашето общество не е тръгнало в същата посока. През последните една-две години в България излязоха наяве скандални и нагли злоупотреби, държавните ръководители са цинични, нагли и непоклатими от политическата сцена, а виновниците остават ненаказани (с изключение на хора като Митьо Очите, който се жертва в името на присъединяването на България към Европейския съюз и Коце Маца, който имаше неблагоразумието да пътува в Гърция, поради което в момента е на съдебна туристическа обиколка в Аугсбург и Лондон. А можеше спокойно да си живее в Петрич, където сега да е общински съветник).

Търпимостта на българите към случващото се в държавата е отчайваща. Не се проявява почти никакво обществено недоволство, някакъв вид обществена енергия. Медийната среда е комфортна за властимащите и престъпниците (с малки изключения), много българи продават гласовете си, а голяма част от останалите не гласуват. Сякаш не е пределно ясно, че ако някой инвестира в купуване на гласове или поддържа медии, които не печелят, но служат като инструмент за влияние, е нормално да търси възвращаемост от инвестицията си, която няма как да е от почтена и законосъобразна дейност.

Защо хората проявяват такава незаинтересованост към корупцията? Защото въпреки корупцията, през последните няколко години качеството на живот в България се подобряваше. Безработицата беше на минимума, печалбите на фирмите се увеличаваха, както и доходите на хората на наемния труд. Благосъстоянието на обществото се подобри значително. Затова много хора като че ли нямат усещането, че корупцията ги засяга пряко в личен план. Те не възприемат платените от тях данъци, като техни пари, с които злоупотребата е не по-малко укорима от злоупотребата с европейските фондове. А това е погрешно. Европейската комисия лиши България от над 200 млн. евра финансиране, заради корупция. Но дори да оставим настрана този пряк ефект, са непреодолими още поне няколко ефекта от корупцията, които се отразяват на живота на много хора:

- корупцията създава лоша среда за правене на бизнес, отблъсква местните и чуждестранни предприемачи. Съответно се създава по-малко благосъстояние, има по-малко работни места.

- трайно започват да доминират престъпни групировки, които ограничават конкуренцията с принуда. Така те монополизират икономическата активност (дори в легалния бизнес), от което резултатът е по-малък избор за потребителите и по-високи цени.

В крайна сметка корупцията създава бедност. Преди някой да възрази, че е несериозно да се прави директна аналогия между България и Заир (или която и да е друга страна от първия абзац), отбелязвам, че и не правя такава. Става въпрос затова в каква посока се движим от няколко години. А за жалост посоката е мрачна - към модел на общество, в което законите не се уважават и хората са неравнопоставени. Доминират малобройни привилегировани групи (олигархия), а възможностите на нормалните хора да просперират по нормален начин са ограничени. Със своите данъци те издържат една армия от чиновници, която ги ограбва. Ако се вярва на проучванията, в следващия парламент ще има основно социалисти, гербисти, атакисти и депесисти, което означава, че за пръв път след 1989 г. нормалните хора в тази страна ще останат без каквото и да било парламентарно представителство. При това положение едва ли този процес е обратим в предвидимо бъдеще. ЕК показа, че може да преустанови предоставянето на пари на българските корумпирани управници. Какво обаче да направят българите, които остават в капана на същите корумпирани управници? За жалост няма как да спрат да плащат данъци и осигуровки. А би било легитимно от морална гледна точка.

Какво означаваше за мен лично концертът на Anathema

2008-12-02T08:39:00.000-08:00

Нямах големи очаквания за концерта на Anathema на 30-ти ноември в Солун. Честно казано, беше ми трудно да си представя как би звучала тази музика на живо. Anathema не е хардкор, ска, дет метал или друг някакъв стил, който да предполага пого, танци или друг вид изразходване на енергия и демонстрация на настроение. За мен това е меланхолична и съкровена музика, която с голямо удоволствие слушам често и то най-вече, когато съм сам. Затова не очаквах някакво голямо шоу, а просто да видя и чуя живите хора, които създават тази музика, която дълбоко ме трогва. Концертът обаче беше много повече от това. Продължи повече от два часа, в които се създаде страхотна атмосфера. Залата също беше много добра – малка и уютна, подходяща за мащаба на числеността на публиката (имаше над хиляда души, а не очаквах повече от 300-400), съответстваща на умерения комерсиален успех на Anathema. Изпълниха песни от всички албуми от The Silent Enigma нататък. В по-детайлни описания няма да влизам. Не ми е това целта, а по-скоро да опиша накратко как аз открих тази музика и какво тя означава лично за мен.

Прослушах Anathema преди близо две години. Бях ги чувал като име, знаех, че съществуват и нищо повече. Явно нещо ме беше накарало да ги преслушам. Произволно попаднах на A Natural Disaster от 2003 г. Хареса ми. Но малко ме озадачи защо «се води» като принадлежаща към жанра metal (doom metal в частност), след като песните бяха толкова леки и нежно-лирични (поне така ми звучаха на първо слушане), без тежки вокали, с много силно изпълнение на женски вокал в една от песните (тази, на която е кръстен албумът). Напомняха ми на Pink Floyd. Но наименованието на жанра е несъществено. Мелодиите ми бяха интересни, с бавно и меланхолично звучене, което много ми допадна. Изслушах албума още няколко пъти, като с всяко слушане ми харесваше повече. Особено ме впечатлиха от Are You There и последните три песни от албума – Flying, Electricity и Violence.

Следващият албум, на който попаднах беше Eternity (от 1997 г.). Хареса ми още повече. Първата песен Sentient (кратко инструментално интро от около три минути) е едно от най-хубавите произведения, които съм слушал. Hope до днес е любимата ми песен на Anathema. В този албум няма слаба песен. Вече знаех, че съм открил група, която ще се превърне в една от любимите ми. Впоследствие се запознах последователно с Alternative 4 (второ място в личната ми класация), A Fine Day to Exit, The Silent Enigma и Judgement.

В тази музика има много емоция, чието въздействие се усилва все повече с времето. В нея няма тежки вокали, нито много твърдо звучене, но е тежка – тягостна, меланхолична и същевременно успокояваща. Всеки път ме впечатляват нови неща, някакви елементи, на които преди не съм обръщал внимание. Малко изпълнители някога са ми въздействали по този начин. Много от песните сякаш звучат различно всеки път. За мен присъствието ми на концерта в Солун беше силно изживяване. Радвам се, че имах щастието да открия за себе си тази музика, макар и на късни години. От днешна гледна точка си мисля, че в противен случай бих бил лишен от нещо значимо.

Много добро и по-подробно ревю на концерта има тук.

Ето и един сет лист, който намерих в един форум. Струва ми се, че не е напълно прецизен, ако някой може да го възстанови по памет, да заповяда:

01. Deep
02. Closer
03. Far Away
04. Angels Walk Among Us
05. A Simple Mistake
06. Anyone, Anywhere
07. Empty
08. Judgement / Panic
09. A Natural Disaster
10. Shroud Of False
11. Lost Control
12. Regret
13. Hope
14. Temporary Peace
15. Flying
16. Are You There ? (acoustic)
17. One Last Goodbye
18. Parisienne Moonlight
19. Angelica
20. A Dying Wish / Another Brick In The Wall Pt.2 (Pink Floyd cover)
21. Sleepless
22. Hindsight
23. Fragile Dreams
24. Orion (Metallica cover)
25. Comfortably Numb (Pink Floyd cover)

Витамин за пияници

2008-11-21T03:46:00.000-08:00

Етикетът гласи следното:

Действува благоприятно при нездравословен начин на живот, небалансирано хранене и употреба на никотин и алкохол.

Пиянска песен ли е "Пиян"

2008-10-12T10:11:00.000-07:00

Няма как един добър пияница да не обикне песента „Пиян” на Борис Дали веднага щом я чуе. За кратко време това изпълнение по естествен път се утвърди като един вид химн сред част от моето обкръжение. Винаги щом чуем думите „Пиян, за кой ли път убийствено пиян.....във чашата се давя всяка нощ” ни обзема някаква смесица от еуфория и умиление и ние започваме да пеем с пълен глас и сърце.

Наскоро обаче, след като с няколко съмишленици за пръв път изгледахме и клипа към песента, ме обзе съмнение дали тази песен наистина е достойна за химн. За моя огромна изненада, в този клип нямаше нищо, което да утвърждава и извежда на преден план предаността към алкохола и триумфа над трезвеността. Клипът визуализира раздяла между двама (бивши) влюбени, която единият участник в същата (явно изпълнителят Борис Дали) изживява по-тежко, поне така пее. Постен и банален клип без нито една чаша, бутилка или друг свещен алкохолен артефакт. Не би ми направил впечатление, ако не беше към песен, която дълбоко ценя. В началото реших, че клипът просто не съответства на песента, която иначе си запазва достойнствата, които сме й признали. А това не е голям проблем. В крайна сметка липсата на достоен клип не ни пречи да се наслаждаваме на песента, доколкото в основата й стои любовта към алкохола.

Но впоследствие започнаха да ми правят впечатление още детайли, които хвърлят сянка на съмнение над разбирането, че лайтомитив е именно алкохолът. Дотогава не ми правеше впечатление, че думи и словосъчетания с „пиян”, „чаша” и „давя” присъстват само в първите три куплета. Оттам до края на песента изобилства с „кой сега до теб заспива, трябваше това да съм аз”, „можеше да си щастлива”, „как можах да съм такъв глупак”. Не че имам нещо против тези послания, но проблемът е, че само на едно място присъства „в чашата се давя всяка нощ”.

Това повдига сериозния въпрос дали лирическият герой наистина е пиян в истинския смисъл на думата, така както го разбираме ние и пророка ал Бири, или пиянството се употребява като една много изтъркана метафора, в смисъл да е пиян от любов. Не, твърдо съм убеден, че героят не е пиян от любов, а наистина се налива с алкохол всяка нощ, понеже раздялата го е подтикнала по наклонената плоскост на пиянството. А истинската причина тя да го напусне е, че се е прибрал пиян, а не си е допил. Това е моето твърдо убеждение. Да, "Пиян" е пиянска песен, която аз продължавам да ценя високо. Но вече не съм убеден, че това трябва да ни е химн. В крайна сметка ние пием не от самосъжаление (ако беше така, не бихме пили), а защото сме истински безгранично предани поклонници на алкохола и врагове на трезвеността.

Добре съзнавам, че мнението ми не е безспорно. Всеки може да види клипа тук и да си състави мнение.

Защо се крият доходи

2008-07-21T04:48:00.000-07:00

Социалният министър Емилия Масларова искала да вдига осигурителните прагове. Била много изненадана от факта, че 90% от работодателите осигурявали работниците си на най-ниските осигурителни прагове. Не е много трудно обаче човек да си отговори на въпроса защо го правят.

За да получава един работник нетна заплата от примерно 700 лв., работодателят трябва да похарчи повече от 1150 лв. за брутна заплата и осигуровки. При толкова голяма ножица между това, което работникът получава и това, което работодателят плаща, е съвсем естествено и двете страни да се стремят да оптимизират взаимните си финансови отношения, така че хем работникът да получи повече, хем работодателят да плати по-малко. Толкова е очевидно, че чак е учудващо как някои хора не могат да възприемат простата причинно-следствена връзка – осигурителната тежест е много голяма, което мотивира хората да я избягват. И я избягват.

Освен увеличаване на осигурителните прагове, се обсъжда и зачестяване на проверките и драстично вдигане на глобите с цел работодателите да бъдат принудени да осигуряват служителите си на реалните им заплати. Илюзия е, че по този начин държавата помага на работниците. Точно обратното. Представете си, че на предприемач му предстои да наеме работник и е определил бюджет от 1200 лв. месечен разход за позицията. Ако го осигурява върху 300 лв., работникът може да получава над хиляда лв. месечно. Но ако всичко е според правилата и осигуровките са върху реалната заплата, доходът на работника ще трябва да падне под 800 лв., за да не се надвиши бюджетът от 1200 лв. Пазарът на труда може да принуди работодателя да ги надхвърли, но едва ли в достатъчна степен, за да компенсира по-високите разходи за осигуровки.

Изводът е, че когато работодателите са притиснати да плащат високи осигуровки, хем работниците получават по-малко, хем разходите на работодателите са повече. Високите осигуровки просто изяждат от доходите и на двете страни. Проява на долнопробен популизъм е да се внушава, че това лишаване от доход сега е начинът човек да си осигури прилично материално положение след пенсиониране. Истината е, че при всички положения държавната пенсия ще е мизерна, независимо дали са плащани осигуровки върху пълния размер на заплатата. Причината е очевидна – намалява броят на работещите (които вкарват пари в пенсионната система) и се увеличава броят пенсионерите (които ползват пари от нея).

Колкото и да са разбираеми съображенията, които мотивират хората да укриват доходи, те не са оправдание да се нарушава законът. Време е обаче нещата да започнат да се наричат с истинските им имена. Социалните осигуровки са чисти данъци – те не осигуряват материално обезпечение в личен план, а осигуряват пари на държавата и лишават хората от възможността да инвестират собствените си пари за обезпечаване на собственото си бъдеще. И е крайно време да се спре с евтините спекулации затова как неплащането на осигуровки на държавата водело до мизерия на стари години.

Епопея на глупостта

2008-07-14T15:41:00.000-07:00

Вчера изтеглиха темата по литература за влизане в Софийския университет - „Подвиг и памет” в „Епопея на забравените” на Иван Вазов. Според новините по първа програма събитието било „кулминацията на кандидатстудентската епопея”. Представям си хилядите младежи, които напрягат мозъците си и паметта си да изпишат 7-8 страници литературно-интерпретативно съчинение, в което да демонстрират асоциативни разсъждения. Не знам какво означава, но това се очаквало от кандидатите. Навън пък тълпи развълнувани родители и други роднини се тревожат и водят телефонни разговори, а по медиите новината е топ за деня, за следващия ден, че и за по-следващия.

А всъщност цялата тази суетня и вълнения е толкова безсмислена. До неотдавна залогът беше влизане в казарма за девет месеца, което поне за мъжката част от кандидатстудентската съвкупност беше достатъчен мотив да се стремят отчаяно към НЯКАКВА специалност (слава на Аллах, отървахме казармата). Но при отпадането на тази опасност се чудя как може провеждането на един кандидатстудентски изпит да е толкова обществено значимо събитие, а влизането в български държавен ВУЗ да е толкова забележително постижение в личен план.

Като ученик, много мразех учебната дисциплина „литература”. Все пак новината ме разчувства и не можах да се сдържа да не изровя една стара тетрадка със записки от часовете по литература в гимназията. Ето един пасаж:

„Синтезът свобода-смърт се изразява в жертвоготовната идея за непоколебемо служене на възрожденската кауза. Той се ражда и по логиката на парадоксалното поетическо мислене, което ще създаде не само пророчеството, но и неразчленимия възел на тленност и безсмъртие, вплел в себе си надежда и отчаяние, порив и агония, за да помири „Жив е той” и „Той не умира” в символа на свободата – „безсмъртие – смърт”. За възрожденския поетически образ на свободата е характерна и една много съществена особеност – конфликтна темпоралност. Художествената концепция за свободата е подвижна във времето – образът й се мярка или в миналото, или в бъдещето, или в едно идеално настояще, но винаги в опозиция на реалната действителност. Конфликтът е осъществен във времето…..”
………………….

Чудя се как изобщо съм успял да завърша гимназия. Ако трябваше днес да заучавам и да възпроизвеждам толкова дълбоки и сложни интерпретации, съвсем не на шега, щях да си остана без средно образование. Ето още готини записки:

"Цикълът „Зимни вечери” има мозаечна структура, изградена на основата на фрагментарно натрупване на образи и картини……не се чете… е пътешествието на лирическия аз през художественото пространство………………………………….
……………………………….цикълът като цяло се характеризира с бърза и дисонансна смяна на дизхармоничните и романтични фрагменти, като болезненото в творбата за човека страдание е не толкова, колкото онази носталгия по нещо недостижимо и красиво, което се прокрадва в човешките копнежи, в снежната белота на цигулката и томителните тонове на цигулката. В този аспект цикълът се доближава до основната проблематика в творчеството на Дебелянов, разминаване между блян и действителност."

Учих в сравнително добра гимназия като за София, което ме навежда на мисълта, че такива неща човек трябва да пише на изпит по литература, за да влезе в университтет. Тия пасажи бледнеят пред други безумия, записани в тетрадки, които явно са изхвърлени, за жалост. Още си спомням за хоризонталата на пътя и вертикалата „земя – небе”, които образували координатна система, в чиито център бил Антимовския хан. А от това следваха някакви фамозни изводи, за които за съжаление не мога да се сетя.

Чудя се какъв е смисълът хората да влагат интелектуален и материален ресурс да сътворяват такива интерпретации върху литературни произведения. На мен ми се струват абсолютно безполезни, което може би се дължи на моето неразбиране. За хората, които ги сътворяват, това усилие вероятно им носи някаква душевна и житейска хармония, което само по себе си не е лошо. Лошото е, че на хиляди злочести кандидат студенти се налага да губят време, усилия и пари, за да развиват безполезното умение да възпроизвеждат глупости.

Страх от Бога

2008-04-27T10:10:00.000-07:00

Вчера наблюдавах как хората обикалят около божия дом с повишено внимание да не им изгаснат свещите, които држаха в ръцете си, за да не се окаже, че са грешници. Чудех се какво подхранва вярата им в съществуването на божество, което им държи сметка дали са съгрешили. Обяснението е трърде елементарно – няма нужда от доказателства. Светът е много подреден, така че да съществуват всички необходими условия за възникване на устойчиви форми на живот. И понеже е твърде невероятно това да е станало от самосебе си, значи е много вероятно да има пръст някаква божествена намеса – теза, с която съм дълбоко несъгласен.

Сигурно има много явления и процеси в природата, света и вселената, за които няма логично обяснение, или поне такова все още не е известно на човечеството. И само заради това, че хората не могат да си обяснят тези явления, много от тях са склонни да ги приписват на някакъв всесилен свръхестествен създател, който по особено грижлив и прецизен начин е конструирал подредения свят, в който живеем. Но това обяснение е твърде незадоволително, прекалено лесен отговор на сложни въпроси. Вярата в господ е просто средство, с което хората запълват празнотата, отворена от незнанието. Колкото по-малка е тази празнота, толкова по-малка е потребността от вярата в свръхестествения създател.

Вярвам, че явленията имат своите логични обяснения в природните закони и естественото развитие. Това, че обяснението за дадено явление в момента не е известно, не може да е доказателство, че господ съществува. Когато след време вече има обяснение за същото това явление, значи едно от основанията за вярата в съществуването на господ отпада. Човешкото познание е ограничено, но то се разширява. За неща, които преди няколко стотин години са се смятали необясними, днес са установени научни и логични обяснения. Днешните технически средства, които са неизменна част от съвременния бит, преди сто години може би биха били възприемани като божии творения. Нека си представим хипотетично, че науката се развие до такава степен, че да е в състояние да обясни всички въпроси за появяването на вселената и възникването на живот на земята, да обясни абсолютно всички явления и процеси. Тогава не би имало нужда от господ, с чието съществуване да си обясняваме това, което не можем да разберем, защото не би имало въпроси без отговор и не би имало празнота, породена от незнанието.

Вярата възпитава един вид интелектуална леност, защото въздейства на хората да се уповават сляпо в свръхестествения създател, вместо да търсят отговори на сложни въпроси. Лошо е, когато тази нагласа се разпростира и върху недотам екзистенциални проблеми, близки до ежедневието. Вярата е сляпа, защото няма абсолютно никакви доказателства, че свръхестественият създател изобщо съществува. Нито има някакво реалистично основание за наслоената представа, че Той има надзорно-регулативно-наказващите функции да предписва правилното поведение, да следи за неговото спазване, да чува молитви и да се произнася по тях, да наказва за грехове и изобщо да отдава всекиму дължимото. А всъщност изобщо не е нужно човек да е религиозен и да има страх от бога, за да бъде морален и добър човек.

Милиция и разврат

2008-03-03T06:00:00.000-08:00

В квартал Санкт Паули, центъра на разврата в Хамбург, и милиционерският участък е с цветен неонов надпис.

Първи впечатления от протеста на Кремиковските металурзи 31.01.2008

2008-01-31T00:19:00.000-08:00

Днес бях леко затруднен да се добера до работното си място по обичайния маршут - натъкнах се на металургична масова проява.

Обзе ме някакво чувство на съпричастност (може би заради музикалните ми предпочитания) и се слях с шествието.

Тежко, тежко мляко дайте

2008-01-20T07:03:00.000-08:00

Гладни и измъчени крави, които дават все по-малко мляко с все по-ниско качество, камион с умрели животни пред Министерството на земеделието, отчаяни и разорени млекопроизводители протестират пред същото ведомство. Готови са на всичко, за да бранят стопанствата си чрез протести, блокиране на пътища и други форми на борба за правда. Тази картина, изпълнена с тъга и покруса, видях в два репортажа – сутрешния блок на “Нова телевизия” преди няколко дни и “Бизнесът” по “Би ти ви” днес по обед – посветени на тежкото положение на млекопроизводителите. Фуражите са поскъпнали значително през последните няколко месеца, в резултат на лятната суша, а цената на млякото почти не е мръднала. Поради това млекопроизводителите не могат да изхранват животните, работят на загуба и всички вкупом са се устремили по наклонената плоскост към фалита. Посланието беше, че българското животновъдство е на ръба на пропастта и за това е виновна държавата понеже не дава пари. А след години ще трябват милиарди, за да се възстанови сектора. Двамата събеседници на Лора Крумова - служител в Министерството на земеделието и биш министър на земеделието, сега от опозицията – демонстрираха солидарност с млекопроизводителите и обсъждаха дали са достатъчни субсидиите, дали държавата може да дава повече. А водещата на “Бизнесът” Ирина Алексиева с усмивка обобщи разговора си със зам. министърката на земеделието като много добра новина за млекопроизводителите – те вече ще получават не 8 стотинки, а 20 стотинки държавна субсидия на литър мляко и някаква твърда сума като компенсация за лошото време.

Защо ли обаче никой – нито събеседници, нито журналисти – не коментира няколко въпроса, които веднага се загнездиха в немлекопроизводителското ми съзнание, като например:
- ако някой губи от производството на мляко, защо произвежда мляко?
- защо трябва с парите на обществото да се поддържа сектор, който не е в състояние да се поддържа сам с продукцията, която произвежда?
- редно ли е държавата да се притича на помощ на земеделците, когато са изправени пред бизнес неблагополучия, след като не прави същото за книгоздиталите, аптекарите, строителите, производителите на тоалетна хартия, хидравлични помпи, пишещи машини, мебели, за собствениците на ресторанти, барове, компютърни клубове, салони за масаж, бардаци и.т.н.?

За мен, като човек, който не е млекопроизводител нещата изглеждат по следния начин – сега, когато бизнесът на млекопроизводителите е изправен през затруднения от климатичен и пазарен характер, всички останали, които не са млекопроизводители, ще поемат (поне частично) техните загуби. Но много се съмнявам, че в добри години, когато бизнесът им процъфтява, ще се разделят с част от печалбите си на реципрочен принцип. Поне досега не ми е известно да са го правели. А би трябвало. Нарича се застраховане. Дори и да няма такъв застрахователен продукт на пазара, биха могли да намерят друга форма да събират пари на солидарен и доброволен принцип в някакъв фонд, от който да се финансират в такива трудни периоди. Въпрос на инициатива и отговорност, но това е друга тема.

Стремежът към привилегии е съвсем естествен. Но мисълта ми е за безотговорните и посредствени журналисти, които без да задават въпроси, без да подлагат на съмнение дали това, което им се внушава е редно и справедливо, се превръщат в проводник на популизъм и материални интереси на малки обособени групи от обществото. Ето как те утвърждават популизма като “обществено” мнение и насърчават политиците да вземат популистки и вредни, но политически изгодни решения.

---------------------------------------------

Между другото, едно нещо ми направи впечатление в репортажа на "Нова телевизия" - млекопроизводители, които продават мляко на някаква улица в София. Репортерката пита един от тях дали така успява да печели достатъчно, за себе си и за да изхраннва животните. Той отговаря "Да, справяме се". Репортерката: "Е това ли е начинът?!? Да излизате на улицата да продавате?" Млекопроизводителят казва нещо от сорта: "Ами няма как. Когато държавата даде пари, ще се приберем, ама дотогава..."

Спиртна напитка с аромат на ром

2007-12-26T06:53:00.000-08:00

Никога не съм си правил илюзията, че това, което се продава по магазините е истински алкохол. В случая производителят поне е достатъчно коректен да го упомене на етикета (при отваряне в отделен прозорец, снимката е достатъчно голяма, за да може да се чете).

Гузна съвест

2007-12-23T07:53:00.000-08:00

- Знаете ли за какво ви спряхме?
Така започна разговора ми с един милиционер непосредствено след като бях нарушил Закона за движение по пътищата.
- Не - отвърнах.
- Тук нямате право на ляв завой.
- Добре. Не оспорвам.
- Покажете ми документите за проверка.
- Заповядайте.
- Този талон за технически преглед е изтекъл.
- Да - признах аз
- Глобата е 250 лв., а за левия завой още 150 лв. и три контролни точки.
Последва и дългоочакваният въпрос:
- Какво да правим сега? Да пишем ли акт?
Съзнавах, че бях извършил две нарушения и това беше безспорно. Не ми се вярваше глобите да са чак толкова големи, но бях приел, че ще понеса някаква парична санкция. Може би милиционерът умишлено се опитваше да ме въведе в заблуждение, че законът е по-строг, отколкото е в действителност, за да манипулира готовността ми да бутна по-голям бакшиш. Всеки знае, че това е универсалното решение, логичното продължение и логичният завършек в дух на разбирателство на подобни кратковременни взаимоотношения с органи на МВР. Но аз не знам как се прави. Наясно бях какво се очаква от мен, но просто не знам как да извадя банкнотата и как да му я дам - в джоба ли да му я бутна, в ръката ли... Имам някаква психологическа спирачка. Освен това предлагането на подкуп е престъпление. Ами ако има камери, или ако бакшишът му се види малко и милиционерът реши да се прави на почтен? Не знам как става тая работа, поради което и никога не съм давал пари на милиционер.
- Направете това, което трябва - отвърнах на зададения ми въпрос дали да пишем акт.
- Сегааа - милиционерът започна да разсъждава на глас, - 250 лв. плюс 150 лв. прави 400 лв. И три контролни точки ще ви вземем. Какво да правим? Да пишем ли?
- Не знам - отвърнах, - вършете си работата.
- Добре де, - милиционерът се чудеше какво да каже, - защо не сте минали на преглед?
- Не съм намерил време, защото ходя на работа.
Той отбеляза, че това не е уважителна причина. Продължи още малко да разсъждава на глас колко прави 250 плюс 150 и как ще ми вземат три контролни точки и че това е много неприятно и.т.н. Накрая се замисли малко и каза:
- Добре, ще направим компромис. Няма да пишем акт.
Тези думи ме облекчика, но над благоприятния развой все още тегнеше сянката на милиционера, който продължаваше да ми седи до вратата без да помръдва. Мина около минута без никой да продума, след което той повтори:
- Ще направим компромис, няма да пишем акт.
Продължаваше да стои до прозореца ми и се взираше вътре - може би в ръцете ми. Бях объркан. Нямаше да пише акт, но защо не се поместваше!? Явно очакваше някаква реакция от моя страна, но такава така и не настъпи. Гледахме се още малко без никой да продума. Чудех се какво да правя. Минаха още минута две и аз не можах да измисля нищо друго, освен да си вдигна стъклото и да си тръгна. Това и направих.

Странното на случката беше, че след това се чувствах гузен - но не от това, че съм нарушил закона, а задето не дадох нищо на милиционера, който не ми написа акт. Явно има моменти, в които наглите и корумпирани служители на бюджетна издръжка предизвикват по-скоро съчувствие, отколкото погнуса. А това никак не е хубаво. Такова чувство ме спохождаще за втори път в рамките на няколко месеца. Предишният път беше в службата за местни данъци на ул. Гурко (до кукления театър), където трябваше да си подам една декларация. Бях просрочил с около месец крайния срок и длъжностното лице с усмивка ми каза, че трябва да почерпя кутия бонбони. Бях сигурен, че е на шега. Не допусках, че човек може да е толкова нагъл да си иска подкуп пред погледите на още пет-шест граждани, които чакаха на опашката след мен. Няколко пъти каза, че ако не почерпя бонбони, ще пише акт за 150 лв. В крайна сметка не ми написа акт, а аз си взех документите и си тръгнах. И се почувствах гузен, но не пред закона.

Кой дебне в мрака

2007-11-01T01:27:00.000-07:00

Тези странни агитационни плакати, увити около дърветата, са малко плашещи. Когато ми се случи някоя вечер да се облекчавам по малка нужда до някое дърво, като видя изведнъж тези гърбове в цял ръст навсякъде около мен, за момент се стряскам. Сякаш съм попаднал в центъра на някаква странна сбирка или съм обезпокоил повече от едно лица, които се облекчават или се отдават на по-странни, неизвестни за мен занимания. Или сякаш ме дебнат в тъмното. Тия плакати трябва да се отстранят.

Болен към бутилка посяга

2007-10-31T05:25:00.000-07:00

Наскоро се почувствах болен. Не че е необичайно за сезона, но това по никакъв начин не облекчава дискомфорта от подобно състояние. Не само, че няколко дни кашлях и ме болеше гърло, но и бях принуден да се въздържам от биричка и други напитки, които биха поставили под угроза настъпването на желания здравновъзстановителен ефект от медикаментите, които приемах. След неколкодневно провеждане на такъв вид самолечение, резултатът беше подобрение, но за жалост – незначително. С този темп на възстановяване може би щях да посрещна 2008 г. в добро здраве. С мисълта, че нямам какво да губя, онзи ден изпих в бара пет водчици и две бирички, изпуших една кутия цигари и....о, чудо! Оправих се! Още на следващия ден почти бях преодолял болестта, а днес вече пръщя от здраве. Това може би е емпирично доказателство, че употребата на алкохолни напитки и тютюневи изделия може да доведе до значително подобряване на здравето, а може би просто такава е била волята на Всевишния (да се свети името му). Ще продължа да експериментирам, докато достигна до методологично и емпирично издържан резултат - принос към науката. Но какъвто и да е той, остава в сила теоремата, че алкохолът е нож с две остриета. Страничен ефект от споменатия по-горе експеримент се прояви под формата на един от най-тежките махмурлуци в живота ми – удари ме едновременно в главата и стомаха и продължи цял ден. Но такъв е животът. На какво ли не се подлага човек в името на науката и здравето!

Забележка: С горното по никакъв начин не подстрекавам никого към употреба на алкохолни напитки и тютюневи изделия

Докторската дисертация на Бойко Борисов - анкета

2007-10-09T06:44:00.000-07:00

Take the poll

Free Poll by Blog Flux

Къде отиват осигуровките ви и за какво се борите

2007-10-02T00:39:00.000-07:00

"Трябва да е пределно ясно – днес, който укрива доходи и не плаща осигуровки се обрича в бъдеще да бъде мизерстващ пенсионер". Тези думи ми направиха впечатление измежду обичайните празни приказки в приветствието на социалния министър Емилия Масларова по случай първи октомври - Международният ден на възрастните хора. Коректността обаче изисква да се спомене още, че колкото и надлежно човек да си плаща реалните осигуровки, това изобщо няма да го избави от участта "мизерстващ пенсионер".

Даже за по-вярно може да се приеме обратното - че точно тези, които се осигуряват на пълната заплата и си плащат всички осигуровки, се обричат да бъдат мизерстващи пенсионери вбъдеще. Такъв ще бъде естественият резултат от една "солидарна" система, при която:
- осигуровките на днешните работещи са основен източник на пари за изплащане на пенсии;
- размерът на същите зависи основно от възможностите на фондовете на НОИ да плащат, а не от индивидуалния принос към пенсионната система;
- съотношението между работещи и пенсионери постоянно се влошава. През 2005 г. на всеки 100 души, внасящи осигуровки, са се падали около 90 пенсионера, а прогнозите са, че през 2050 г. на всеки 100 осигурени ще има около 110 пенсионера (виж бюлетин на НОИ бр. 3 от 2006 г.).

Очевидно е, че в едно застаряващо общество, като българското, все по-малко хора ще вкарват пари в пенсионната система, но все повече хора ще се ползват от нея. А при положение, че България е доста далеч от представата за богато общество, е ясно, че пенсионерите след 30-40 години не могат да се надяват на много, дори и цял живот да са се осигурявали на максималния осигурителен доход.

На фона на тази обективна реалност е крайно нечестно социалният министър да внушава на хората, че като си плащат осигуровките, ще си обезпечат старините. Думите на Масларова биха били самата истина, ако осигуровките действително бяха форма на лични спестявания. Но тъй като пренебрежимо малка част от тези плащания постъпва по лични сметки, високата осигурителна тежест само пречи на обществото да забогатее и възпрепятства отделните хора да се погрижат сами за бъдещето си. И едва ли някой би се учудил, че най-рационалното поведение е точно това, което Масларова бичува - човек така да оптимизира осигурителния си доход, че да е в състояние да инвестира част от продукта на своя труд за себе си, така че да не бъде мизерстващ пенсионер вбъдеще.

Аграрен тип се опитва да влезе в софийски тотопункт с МПС

2007-10-01T01:53:00.001-07:00

Но входът се оказва тесен дори за автомобил с незначителни
размери като Лайно Клио

Какво е на снимката?

2007-09-30T07:10:00.001-07:00

Отговорите са след снимките

1.

2.

3.

4.

Отговори:

1. Бира

2. Водка с мента 50/50 с лед и лимон

3. Домашна ракия

4. Мокет

За даскалите и изнудвачите

2007-09-28T10:13:00.000-07:00

Ако поискам 80% незабавно увеличение на заплатата, е ясно, че няма да го получа. Мога да блокирам кръстовището на улиците Шишман и Иван Вазов, или да обява жадна стачка, но се съмнявам, че ще постигна успех. Просто в частния сектор в една пазарна икономика подобен подход почти не работи.

Учителската стачка дразни не толкова с конкретните искания, колкото с ултимативния тон. Не става въпрос затова дали учителите заслужават повече пари (сигурно заслужават). Даже нека приемем за вярно, че работата им е много тежка, вършат я перфектно (всички, без изключение), а дългите им отпуски са си ги заслужили. За разлика от бюджетните служители обаче, ако един обикновен данъкоплатец от частния сектор се чувства недооценен, но не получи увеличението, което си е поискал, просто си тръгва и си търси друга работа при по-добри условия, които го удовлетворяват. И така би трябвало да бъде. Хората го правят постоянно – въпрос на квалификация и пазар на труда, който между другото напоследък е по-благоприятен за трудещите се, отколкото за работодателите. Чудя се какво спира учителите (и всички останали служители на издръжка на държавата) да правят същото, щом са толкова висококвалифицирани, колкото твърдят. Какво може да мотивира човек да работи на държавна работа за 300 лв., щом може да печели повече дори и с най-неквалифицирания труд в частния сектор, е въпрос за размисъл. Стремежът на всеки рационално мислещ човек към подобряване на личното благосъстояние е съвсем естествен, но в случая с учителите смущаващото е това, че се опитват да го постигнат, като се възползват от възможностите си да нанесат вреда на много хора и изнудват цялото общество, като го поставят в положение на заложник в един трудов спор между работник и работодател. И за съжаление всякакви групи бюджетни служители приемат такова поведение за съвсем оправдано, без да си дават сметка, че не е честно, спрямо останалата част от обществото.

Няма информация – няма манипулация

2007-07-29T19:36:00.000-07:00

Финансовият надзор притиска инвестиционните посредници да не дават коментари в медиите

Когато става дума за инвестиционни теми, не съществува свобода на словото. Така е по закон не само в България, но и навсякъде, където има финансови пазари. Защитата от подвеждаща информация и равният достъп до важната информация за търгуваните компании явно са достатъчно благородни каузи, за да оправдаят известни ограничения на свободата на изразяване. Вероятно подобни добри намерения са в основата и на новата Наредба за изискванията към дейността на инвестиционните посредници, приета от Комисията за финансов надзор (КФН). Според нея информацията, която инвестиционните посредници дават на клиентите си (включително медийните им изяви) трябва да е “точна и да не подчертава потенциални ползи от дадена инвестиционна услуга или финансов инструмент, без едновременно да посочва ясно и на видно място съответните рискове; да е достатъчна, разбираема, да не прикрива, пропуска или омаловажава важни съобщения, изявления или предупреждения”.

На пръв поглед тези изисквания звучат съвсем справедливо. От друга страна обаче характеристиките "точност", "достатъчност" и "разбираемост" и.т.н. биха могли да означават, че един анализатор не може да изрази мнение за акциите на дадена компания, ако не го обоснове със задълбочен фундаментален анализ, DCF модел за оценка на акции, дружества аналози и.т.н. – нещо, което е очевидно нереалистично. Според представители на инвестиционните посредници, в неофициални “сондажи” с тях от КФН дават индикации, че ще прилагат точно такива изисквания към обосноваността на коментарите и че са се наежили да санкционират. А последното не е съвсем невероятно при положение, че вече има случай (макар и неогласен) на глобен анализатор за коментар във вестник и широко огласен случай на глобен човек за съобщение в интернет форум.

Защитата на непрофесионалните инвеститори е хубаво нещо, но когато държавни органи разписват (и санкционират) подробно в нормативни актове какво може, какво трябва и какво не трябва да се съдържа в една публикация, може би е време да се замислим дали “защитата” не е стигнала твърде далеч, отвъд границата на вредното за обществото ограничаване на свободното изразяване на мнения, дали държавните чиновници съзнателно не подценяват способността на хората да осмислят информацията и да вземат решения. Истината е, че тези мерки не защитават никого. Никой не твърди, че коментарите и прогнозите за ценни книжа са верни. Това са мнения, които може да се потвърдят или да не се потвърдят. Имат автори с име и авторитет (позитивен или негативен) в бранша и е въпрос на лично решение на всеки един човек да прецени дали да им се довери, или не. Но при всички случаи тези мнения са интересни като информация за всеки, който инвестира в ценни книжа. Не е трудно да се предвиди, че когато няколко аналитици и брокери “изгорят” с по една глоба, коментарите и прогнозите просто ще изчезнат от финансовите страници на вестниците. Кой би се радвал на такава “защита”? Със сигурност не и тези, за които е предназначена. По този начин чиновниците не просто ще лишат хората от коментарите и прогнозите за ценни книжа (обичайни за финансовите медии в цивилизования свят), но ще им ограничи правото да поемат отговорност за собствените си решения. Това е страшното.

За моя провал в PR журналистиката

2007-07-25T09:38:00.000-07:00

За да не стои блога ми празен, на първо време ще поместя един текст, който бележи моят единствени и безславно провалил се опит в PR журналистиката. Написах го преди около две години за едно известно лайфстайл издание, но така и остана непубликуван. Трябваше да е рекламен, но написан като обикновен нерекламен (така наречения advertorial) за някакъв кредитен продукт на ОББ (Отворен кредит), който бил толкова сложен, че хората се затруднявали да разберат какво представлява.

Как отвореният кредит ме върна към живот
Обичам да пазарувам. Нищо не ми доставя такова удоволствие от живота, като да вляза в лъскав магазин на бул. Витоша и да си купя чифт обувки Гучи за 1000 лв. и още пет шест ризки Роберто Кавали за по 300 лв. В съседния бутик си купувам нова лула (вече имам около 18) и тютюн. Аз пуша само качествен материал и пия само квалитетно уиски, което ме подсеща да си набавя Johnny Walker със син етикет - 300 лв. бутилката. Ех, живот. Но за жалост не съм богат наследник или преуспял бизнесмен, а обикновен труженик. Не е трудно да се досетите, че с такова пазаруване заплатата се топи бързо. Отвратително ми е, когато нямам пари, а до заплата остават цели три седмици. Наляга ме същинска депресия и самосъжаление от жалкото ми съществуване. Няма лек за моята скръб. Само парите могат да ме утешат, мамка му....и лъскавите неща.

Така се случи, че един ден съдбата ме отведе в един клон на Обединена българска банка (ОББ). Там намерих лек за моите мъки - нещо като вълшебната кесия от приказките (пълна с жълтици, които никога не свършват), но в модифициран вариант - "Отворен кредит". Обясниха ми, че мога да тегля пари от всички банкомати на ОББ, когато си поискам и колкото си искам (до изчерпване на лимита от 8 хил. лв.). Щом чух това, без да му мисля повече подписах някакви документи, взех банковата карта за усвояване на кредита и хукнах навън. Отново се чувствах изпълнен с живот и полезен на обществото. Купих си нови обувки Прада за скромната сума от 1200 лв. Бях си изхарчил заплатата, но нали си имах карта "Отворен кредит". От банкомата на ОББ зад ъгъла си изтеглих като пич два бона и пей сърце. От Sisley си набавих няколко пуловера за по 150 лв. парчето - зима идва все пак. Раираната вратовръзка Армани за 350 лв. ми допадна още от пръв поглед. Реших, че добре ще подхожда на шикозния ми блейзър Пиер Карден. Часовникът Cartier за 1000 лв. на съседната витрина също ме разчувства. Парите вече бяха свършили, но нали си имах "Отворен кредит". Отидох отсреща до банкомата реших проблема.

На връщане се замислих как ще ги връщам тия 3 хил. лв. От вълнение не бях изчакал служителите на ОББ да ми обяснят за тази дреболия. Отидох в ОББ видимо притеснен. Но делово облечената служителка ми се усмихна и каза "ОК". Оказа се, че с погасяването нямам никакъв проблем. Само трябва всеки месец да връщам поне 3% от използваната сума, която отгоре на всичко отново мога да изтегля като кредит още на другия ден. А годишната лихва е 16.75%. На мен лично ми се наложи след три седмици да платя 3% от изтеглените 3 хил. лв. и лихвата за трите седмици - всичко на всичко 118 лв. и 91 стотинки. И това ако не е далавера!

На възложителите не им хареса, изгевезиха се и не го публикуваха (аз пък не взех хонорар). Аз обаче си го харесвам и затова го споделих тук.